Карлос Сафон - Играта на ангела

Именно тогава забелязах, че имаше нещо пъхнато между дюшека и пружината на леглото. Изпод гънката на чаршафа се подаваше крайчецът на някаква хартия. Когато понечих да я издърпам, установих, че е цял пакет. Измъкнах го напълно и в ръцете ми се озоваха около двайсетина, както ми се стори, писма в сини пликове, завързани с панделка. Усетих, че ме обзема чувство на студ, но не му обърнах внимание. Развързах възела на панделката и взех един от пликовете. Беше с моето име и адрес. Адресът на изпращача гласеше простичко: Кристина.

Седнах на леглото с гръб към вратата и се заех да разглеждам писмата едно по едно. Първото бе изпратено преди няколко седмици, а последното — преди три дни. Всички пликове бяха отворени. Затворих очи и усетих, че писмата се изплъзват от ръцете ми. Чух как тя въздъхна зад гърба ми, застанала неподвижно на прага.

— Простете ми — промълви Изабела.

Приближи се бавно и коленичи, за да вдигне от пода писмата, едно по едно. Когато събра всичките накуп, ми ги подаде, като ме гледаше с болка.

— Направих го, за да ви предпазя — рече.

Очите й се наляха със сълзи и тя сложи ръка на рамото ми.

— Махни се — казах аз.

Отблъснах я от себе си и станах. Изабела се свлече на пода, стенейки така, сякаш нещо я изгаряше отвътре.

— Махни се от тази къща.

Напуснах жилището, без да си направя труда да затворя вратата зад гърба си. Излязох на улицата и се озовах в един свят от лица и сгради, които ми се видяха далечни и чужди. Закрачих безцелно, безчувствен към студа, към вятъра и дъжда, който тъкмо почваше да шиба града, носейки дъх на проклятие.

Трамваят спря пред вратите на кулата Белесгуард 57 57 Творба на Антони Гауди, построена между 1900 и 1909 г. , където градът сякаш издъхваше в подножието на хълма. Отправих се към портите на гробището Сан Хервасио, като следвах пътеката от жълтеникаво сияние, която светлините на трамвая дълбаеха в завесата на дъжда. Стените на гробището се издигаха на около петдесет метра разстояние, образувайки мраморна крепост, над която изникваше гора от статуи с цвета на бурята. На входа се натъкнах на будка, в която един пазач, навлечен с палто, грееше ръцете си на мангал. Щом ме видя да се появявам в дъжда, се надигна сепнат. Разгледа ме за няколко секунди, преди да отвори вратичката.

— Търся пантеона на фамилията Марласка.

— След по-малко от половин час ще се стъмни. По-добре елате друг ден.

— Колкото по-бързо ми кажете къде се намира, толкова по-скоро ще си отида.

Пазачът направи справка в регистъра и ми посочи с пръст местонахождението върху картата на гробището, която висеше на стената. Отдалечих се, без да му благодаря.

Не ми бе трудно да намеря пантеона сред цитаделата от гробници и мавзолеи, скупчени сред гробищните стени. Постройката се издигаше върху мраморна основа. Изграден в модернистичен стил, пантеонът описваше нещо като арка, образувана от две големи стълбища, разположени амфитеатрално. Те водеха към една поддържана от колони галерия, в чийто интериор имаше притвор с надгробни плочи. Галерията бе увенчана от купол, на чийто връх се издигаше фигура от почернял мрамор. Лицето й бе покрито с було, но с приближаването си към пантеона човек добиваше впечатлението, че този задгробен страж полека върти главата си, за да го следи с поглед. Качих се по едно от стълбищата и когато стигнах до входа на галерията, спрях, за да погледна назад. Светлините на града се съзираха в дъжда, далечни и смътни.

Влязох в галерията. В центъра се издигаше статуя на женска фигура, обгърнала едно разпятие в молитвена поза. Лицето й бе обезобразено от удари и някой бе боядисал в черно очите и устните, придавайки й вълче изражение. Това не бе единственият признак за оскверняване на пантеона. По надгробните плочи личаха драскотини, нанесени с някакъв остър предмет, а някои от тях бяха изпъстрени с неприлични рисунки и думи, които едва се четяха в сумрака. Гробът на Диего Марласка бе в дъното. Приближих се до него и сложих ръка върху плочата. Сетне извадих снимката на Марласка, която Салвадор ми бе дал, и я разгледах.

Именно в този момент чух стъпките по стълбите, които водеха нагоре към пантеона. Пъхнах снимката в палтото си и се обърнах с лице към входа на галерията. Стъпките бяха стихнали и сега се чуваше само дъждът, който потропваше по мрамора. Приближих се бавно до входа и надникнах навън. Силуетът стоеше с гръб към мен и съзерцаваше града в далечината. Беше жена, облечена в бяло, а главата й бе покрита с шал. Обърна се бавно и ме погледна. Усмихваше се. Въпреки изминалите години я познах незабавно. Ирене Сабино. Направих крачка към нея и едва тогава осъзнах, че зад мен имаше още някой. От удара в тила пред очите ми избухна бяла светлина. Усетих, че падам на колене. Миг по-късно се свлякох върху покрития с локви мрамор. Един тъмен силует бе изрязан на фона на дъжда. Ирене коленичи до мен. Почувствах как ръката й обгърна главата ми и опипа удареното място. Сетне видях пръстите й, целите в кръв. Тя помилва лицето ми с тях. Последното, което видях, преди да изгубя свяст, бе как Ирене Сабино извади един сгъваем бръснач и бавно го отвори, а сребристи капки дъжд се плъзгаха по острието му, докато тя го насочваше към мен.