Карлос Сафон - Играта на ангела

— С господин Дамиан Роурес ли разговарям?

Човечето кимна бавно, без да мигне. Забелязах, че устните му бяха извити в усмивка, която, подобно на вълшебното му огледало, не бе това, което изглеждаше. Зад веселата гримаса погледът му бе студен и предпазлив.

— Препоръчаха ми вашия магазин.

— А мога ли да попитам кой е бил така любезен да го стори?

— Рикардо Салвадор.

Престорената приветлива усмивка мигом се изпари от лицето му.

— Не знаех, че още е жив. Не съм го виждал от двайсет и пет години.

— А виждали ли сте Ирене Сабино?

Роурес въздъхна, мърморейки нещо под нос. Заобиколи тезгяха и отиде до вратата. Окачи табелата с надпис „Затворено“ и заключи.

— Кой сте вие?

— Казвам се Мартин. Опитвам се да изясня обстоятелствата около смъртта на господин Диего Марласка, когото вие, както мие известно, сте познавали.

— Доколкото зная, тези обстоятелства бяха изяснени още преди много години. Господин Марласка се самоуби.

— Аз имам други сведения.

— Нямам представа какво ви е наговорил оня полицай. Озлоблението влияе неблагоприятно на паметта, господин… Мартин. Салвадор се опита още на времето да пробута една версия за заговор, за която нямаше никакви доказателства. Всички знаеха, че топлеше леглото на вдовицата Марласка и искаше да се изкара герой на деня. Както можеше да се очаква, началниците му се заеха да го вкарат в пътя и понеже той се опъваше, накрая го изгониха от полицията.

— Според него е имало преднамерен опит да се потули истината.

Роурес се изсмя.

— Истината ли… не ме разсмивайте! Ако е имало опит да се потули нещо, то това бе скандалът. Адвокатската кантора на Валера и Марласка се бе набъркала във всичко, което ставаше в този град. Никой нямаше интерес техните истории да излязат наяве. Марласка бе зарязал положението си, професията си и семейството си, за да се затвори в оная къща и да прави там Бог знае какво. Всеки с поне мъничко мозък в главата би могъл да се сети, че тая работа няма да излезе на добър край.

— Ала това не попречи на вас и на съдружника ви Жако да се възползвате от лудостта на Марласка с вашите обещания, че ще може да се свърже с отвъдното по време на спиритическите ви сеанси…

— Никога не съм му обещавал нищо. Онези сеанси бяха най-обикновено развлечение и всички го знаеха. Не се опитвайте да стоварите смъртта му на моята съвест, защото не съм вършил нищо друго, освен да си изкарвам честно прехраната.

— А вашият съдружник Жако?

— Аз отговарям само за себе си. Каквото и да е направил Жако, не нося отговорност за него.

— Значи все пак е направил нещо.

— Какво искате да ви кажа? Че задигна онези пари, за които Салвадор се скъсваше да твърди, че били в някаква тайна сметка? Че уби Марласка и измами всички ни?

— А не беше ли така?

Роурес ми отправи продължителен поглед.

— Не зная. Не съм го виждал от деня, в който умря Марласка. Още тогава казах на Салвадор и на останалите полицаи всичко, което знаех. Никога не съм лъгал, не съм! Ако Жако е направил нещо, нито съм разбрал за това, нито съм спечелил някаква облага.

— Какво ще ми кажете за Ирене Сабино?

— Ирене обичаше Марласка. Никога не би скроила нещо, за да му навреди.

— Знаете ли какво е станало с нея? Жива ли е още?

— Мисля, че да. Чух, че работела в някаква перачница в Равал. Ирене беше добра жена. Даже прекалено добра, затова се докара до този хал. Тя вярваше в ония работи. Вярваше от все сърце.

— А Марласка? Какво искаше да открие той в отвъдното?

— Марласка се беше забъркал в нещо, не ме питайте точно какво. Нещо, което не му бяхме пробутали нито аз, нито Жако, нито пък можехме да му пробутаме. Зная само онова, което веднъж го чух да казва на Ирене. Изглежда, че беше срещнал някакъв тип — неизвестен за мен, а аз, повярвайте ми, познавах и познавам всички в тоя занаят, — който му беше обещал, че ако той, Марласка, направел нещо, идея нямам какво, оня щял да върне сина му Исмаел от мъртвите.

— Ирене каза ли ви кой е бил този тип?

— Никога не бе го виждала. Марласка не допускаше тя да го види. Тя обаче знаеше, че той се страхува.

— От какво се е страхувал?

Роурес цъкна с език.

— Марласка смяташе, че е прокълнат.

— Обяснете ми какво имате предвид.

— Нали вече ви казах. Той беше болен човек. Беше си втълпил, че нещо е влязло в него.

— Нещо?

— Някакъв дух. Някакъв паразит. Не зная. Вижте, в тези среди човек среща много хора, които не са съвсем с всичкия си. Сполита ги някаква лична трагедия — изгубват, да речем, любим човек или състоянието си… и им хвръква чивията. Мозъкът е най-крехкият орган в тялото. Господин Марласка бе изгубил разсъдъка си и това бе видно за всеки, който би поговорил с него макар и само пет минути. Именно по тази причина той дойде при мен.