Карлос Сафон - Играта на ангела

— И вие му казахте онова, което искаше да чуе.

— Не. Казах му истината.

— Вашата истина?

— Единствената, която ми е известна. Стори ми се, че този човек е напълно неуравновесен и не исках да се възползвам от него. Такива работи никога не завършват добре. В тоя занаят има една граница, която не се престъпва, ако човек си знае интереса. Онези, които търсят при нас развлечение или малко емоции и утеха от оня свят, биват обслужени и си плащат съответната такса. Ала дойде ли някой, който е на ръба да изгуби здравия си разум, ние го пращаме да си върви у дома. Това е зрелище като всяко друго и за него са нужни зрители, а не осенени свише.

— Образцова етика, наистина. В такъв случай какво казахте на Марласка?

— Казах му, че всичко това са шашми, бабини деветини. Казах му, че съм един мошеник, който си изкарва хляба, като организира спиритически сеанси за клети нещастници, които са изгубили скъпите си същества и имат нужда да вярват, че техните любими, родители и приятели ги очакват на оня свят. Казах му, че оттатък няма нищо, само една огромна пустота, и че този свят е всичко, което имаме. Казах му да забрави за духовете и да се върне при семейството си.

— И той повярва ли ви?

— Очевидно не. Престана да идва на сеансите и потърси помощ другаде.

— Къде?

— Ирене бе израсла сред колибите на плажа Богател и въпреки че се бе прочула като танцьорка и актриса в клубовете на Паралело, не бе изгубила връзката си с онова място. Тя ми разказа, че завела адвоката при една жена, наричана Вещицата от Соморостро, за да потърси от нея закрила срещу онази личност, на която Марласка бил задължен.

— Спомена ли Ирене името на въпросната личност?

— И да ми го е казала, не си го спомням. Нали ви казах, че двамата престанаха да идват на сеансите.

— Андреас Корели?

— Никога не съм чувал това име.

— Къде мога да намеря Ирене Сабино?

— Вече ви казах всичко, което зная — отвърна Роурес с раздразнение.

— Един последен въпрос и си тръгвам.

— Дано да е истина.

— Да сте чували някога Марласка да споменава за нещо, наречено „Lux Aeterna“?

Роурес свъси вежди, замислен, сетне поклати глава.

— Благодаря ви за помощта.

— Няма защо. И ако е възможно, повече не се отбивайте тук.

Кимнах и се отправих към изхода. Роурес подозрително ме следеше с поглед.

— Почакайте — извика той, точно преди да прекрача прага на задната стая.

Обърнах се. Човечето ме гледаше колебливо.

— Май си спомням, че „Lux Aeterna“ беше името на нещо като религиозен памфлет, който използвахме понякога в сеансите на улица „Елизабетс“. Той беше част от една сбирка подобни книжлета и навярно бе взет назаем от окултната библиотека на дружеството „Бъдещ живот“. Не зная дали тази книжка е това, което имате предвид.

— Спомняте ли си за какво ставаше дума в нея?

— Моят съдружник, Жако, който водеше сеансите, по-добре познаваше съдържанието й. Все пак, доколкото си спомням, „Lux Aeterna“ беше поема за смъртта и седемте имена на Сина на Зората, Светлоносеца.

— Светлоносеца?

Роурес се усмихна.

— Луцифер.

Щом се озовах на улицата, поех обратно към къщи, като се питах какво да правя по-нататък. Тъкмо щях да свърна по улица „Монкада“, когато го видях. Инспектор Виктор Грандес, подпрян на една стена, пушеше с наслада пура и ми се усмихваше. Махна ми с ръка и аз пресякох улицата, за да отида при него.

— Не знаех, че се интересувате от магии, Мартин.

— А пък аз не знаех, че ме следите, инспекторе.

— Не ви следя. Просто е толкова трудно да ви намери човек, че си казах — щом планината не идва при мен, ще взема аз да отида при планината. Имате ли пет минути на разположение, за да пийнем по нещо? Полицейското управление черпи.

— В такъв случай… Днес сте без съпровождачи?

— Маркос и Кастело останаха в управлението да се занимават с бумащина, но ако им бях казал, че се каня да се видя с вас, със сигурност нямаше да пропуснат тази среща.

Поехме по тясната като пролом улица между старите средновековни дворци, докато стигнахме кръчмата „Ел Шампаньет“ и седнахме на една маса в дъното. Един келнер, въоръжен с парцал за почистване, който вонеше на белина, погледна към нас и Грандес поръча две бири и за мезе сирене „Манчего“. Когато донесоха бирите и леката закуска, инспекторът ми предложи блюдото, но аз отклоних поканата му.

— Нали нямате нищо против? По това време на деня умирам от глад.

— Bon appétit.

Грандес лапна парче сирене и се облиза със затворени очи.