Карлос Сафон - Играта на ангела

Вдигнах един от ножовете и го разгледах на светлината на свещите, запалени от Изабела. Осъзнах, че това бе част от покъщнината на Диего Марласка и почувствах как апетитът ми напълно се изпари.

— Случило ли се е нещо? — попита Изабела.

Поклатих глава. Моята помощничка сервира две чинии и ме загледа с очакване. Изядох една хапка и се усмихнах, кимайки одобрително.

— Много е вкусно — рекох.

— На мен ми се струва малко жилаво. В рецептата пишеше, че трябва да се пече на бавен огън не знам си колко време, ама тая ваша печка или гори съвсем мижаво, или направо изпепелява, без някакво междинно положение.

— Много си е добре — повторих аз, като продължих да се храня без охота.

Тя само ме изгледа с крайчеца на окото. Вечеряхме мълчаливо, като единствената ни компания бе звукът от подрънкването на приборите и чашите.

— Сериозно ли казахте онова за Семпере син?

Кимнах, без да вдигам очи от чинията си.

— И какво още ви каза той за мен?

— Каза, че имаш класическа хубост, че си умна и извънредно женствена — ех, колко е сантиментален! — и че усеща как между вас се е зародила една духовна връзка.

Изабела ми отправи убийствен поглед.

— Закълнете се, че не си измисляте всичко това — рече тя.

Сложих десницата си върху готварската книга и вдигнах лявата си ръка.

— Заклевам се върху „Стоте и една най-добри рецепти на френската кухня“ — обявих аз.

— Човек обикновено полага клетва с другата ръка.

Смених ръцете и повторих изявлението си с най-тържествено изражение. Изабела изпръхтя.

— И какво да правя сега?

— Нямам представа. Какво правят влюбените? Ходят на разходка, на танци…

— Ама аз не съм влюбена в този господин.

Продължих да похапвам от патицата със сладък сос, като се правех, че не забелязвам настойчивия поглед на Изабела. След малко тя удари с ръка по масата.

— Бъдете така любезен да ме погледнете. За всичко сте виновен вие!

Оставих спокойно приборите, избърсах се със салфетката и я погледнах.

— Какво да правя сега? — попита отново тя.

— Зависи. Харесваш ли Семпере, или не?

Облак от съмнение премина по лицето й.

— Не зная. Първо на първо, малко е възрастен за мен.

— Той фактически ми е връстник — отбелязах. — Може да е най-много с година или две по-голям от мен. Е, може и да са три.

— Или пък четири-пет.

Въздъхнах.

— Човекът е в разцвета на силите си. Нали се бяхме разбрали, че на теб ти допадат по-улегналите.

— Не се шегувайте!

— Изабела, не е моя работа да ти казвам какво да правиш…

— Само това оставаше!

— Нека да довърша. Искам да кажа, че това си е нещо между Семпере син и теб. Ако искаш съвет от мен, бих ти казал да му дадеш един шанс. Нищо повече. Ако тия дни той реши да направи първата крачка и те покани, да речем, на закуска, приеми поканата. Може би ще се разговорите, ще се опознаете и накрая ще станете големи приятели. А може би не. Но според мен Семпере е добър човек, интересът му към теб е искрен и даже бих дръзнал да кажа, че ако помислиш малко, ще осъзнаеш, че и ти изпитваш нещо към него.

— Вие сте просто луд.

— Може, но Семпере не е. И мисля, че да се отнесеш с неуважение към обичта и възхищението, които той изпитва към теб, би било подло. А ти не си такава.

— Това е емоционално изнудване!

— Не, това е животът.

Изабела направо ме изпепеляваше с поглед. Аз й се усмихнах.

— Поне имайте добрината да си довършите вечерята — нареди тя.

Опразних чинията, обрах старателно соса с хляб и въздъхнах със задоволство.

— Какво има за десерт?

След вечеря оставих в читалнята една замислена Изабела, потънала в съмнения и безпокойства, и се качих в кабинета си в кулата. Извадих снимката на Диего Марласка, която бях заел от Салвадор, и я оставих под настолната лампа. Сетне хвърлих поглед на малката цитадела от бележници, записки и листове, които бях натрупал заради поръчката на тартора. С ръце, още студени от приборите на Диего Марласка, лесно можех да си представя как моят предшественик е седял в кабинета и е съзерцавал същата гледка над покривите на Рибера. Взех наслуки една от моите страници и я зачетох. Думите и фразите ми звучаха познато, защото бяха съчинени от мен, но метежният дух, който ги изпълваше, ми се стори по-чужд от всякога. Пуснах листа на пода и вдигнах поглед, за да срещна собственото си отражение в стъклото на прозореца — един непознат в синкавата мрачина, която бе погребала града. Разбрах, че не ще мога да работя тая нощ, че ще бъда неспособен да нахвърлям дори един абзац за тартора. Загасих лампата на писалището си и останах да седя в сумрака, като слушах как вятърът бръсне прозорците и си представях как Диего Марласка, обхванат от пламъци, пада във водите на резервоара и последните мехурчета въздух се откъсват от устните му, а ледената течност нахлува в дробовете му.