Сузана Куин - Стъклени гейши

- Добре. Ще се видим в шест.

Стеф остави слушалката върху вилката малко по-силно от необходимото. Все още не можеше да повярва. След ужасно депресиращото начало беше получила не една, а цели две добри новини.

Анабел все още е в „Ропонги“, видели са я само преди седмица. Това беше най-добрата новина. Разбира се, щеше да се успокои едва когато я види със собствените си очи, но дълбоката тревога за съдбата й започваше да се разсейва. Освен това Кен се беше съгласил на дохан. Още тази вечер. Ето това не можеше да повярва.

Само преди няколко минути се виждаше да проси пред входа на „Макдоналдс“, а сега изведнъж се появи шанс да запази работата си. А ако господин Ямамото отново дойдеше, тя щеше да получи възможност да го натисне още веднъж за телефона на Анабел.

Но малкият проблем с роклята си оставаше. Той можеше да бъде решен само от един човек на света.

- Нещо ми подсказваше, че ще се върнеш - каза госпожа Кимоно и отвори вратата на магазина. - Май първият ден не е минал много добре, а?

- Напротив, всичко е наред - пресилено се усмихна Стеф. - Искам да ви помоля за една услуга. Роклята ми се нуждае от малка, но спешна поправка. Ще ви платя, разбира се, но ще ми трябва малко...

- Колко интригуващо.

Стеф кимна и измъкна синята рокля от кожената си чанта.

- Може ли да се поправи според вас?

- Да - кимна госпожа Кимоно, след като внимателно опипа стърчащите конци. После открехна вратата още малко и добави: - Но най-добре е да влезеш.

Миг по-късно Стеф се озова в познатото помещение с топове разноцветни платове. Във въздуха се усещаше лек аромат на коприна и цветя. Както предишния път госпожа Кимоно беше много елегантна - този път бе с бяло кимоно на преплетени клони, между които надничаше бледа луна.

- Разбра ли какво се е случило с момичето, за което ми спомена предишния път? - попита домакинята. - Онова, което е изоставило всичките си дрехи?

- Да. Успях да открия един от клиентите й. Според него тя все още е в „Ропонги“. Видял я само преди седмица.

- Е, тогава всичко е наред - кимна госпожа Кимоно. - Тя ще се оправи, като всички момичета в „Ропонги“.

- Въпреки това искам да я видя - поклати глава Стеф. -Искам да съм сигурна, че е добре. Един от клиентите в клуба разполага с телефонния й номер. Трябва да се сближа с него, за да го получа.

Госпожа Кимоно се насочи към ножиците и шивашкия метър, които лежаха на тезгяха.

- Я ми подай тази рокля. - Пое купчината пайети и мъниста от ръцете на Стеф и започна да обръща плата. - Само това ли е? - Пръстите й спряха върху разпраната подмишница.

- Да - кимна Стеф. - Трябва да ви призная, че все още не съм получила никакви пари и не мога да ви платя за услугата веднага.

Госпожа Кимоно разглеждаше плата с нескрит интерес, сякаш думите излитаха от него, а не от устата на Стеф.

- Ето една стара, добре ушита рокля - констатира тя. -Няма нищо общо с днешните дрехи. - Потърси етикета и на лицето й изплува усмивка. - Аха, ясно. „Ком де Гарсон“. Японска дизайнерка. Преди време работеше само с бяло и черно, но след осемдесетте се подчини на модата и премина на други цветове. - Седна на столчето зад тезгяха и разстла роклята пред себе си. - Откъде я взе?

- Мама ми я зае - отвърна Стеф, чувствайки се някак не на място в средата на магазина.

- Наистина ли? - погледна я домакинята, прехвърляйки с пръсти мънистата и пайетите. - Твоята Мама сан? Много мило от нейна страна. Но ти въпреки това си я повредила.

- Не беше нарочно.

- Небрежността си е небрежност - отсече госпожа Кимоно и извади от чекмеджето пред себе си няколко макари с различни оттенъци на синьото. После рязко вдигна глава и я погледна право в очите. - А сега ми кажи как всъщност премина пробното ти представяне!

Стеф усети как гърлото й се стяга и очите й се насълзяват. Не беше очаквала толкова загриженост от една непозната жена.

- Какво ви интересува? - тихо промълви тя.

- Вече ти обясних - отвърна домакинята и опря длани в плата. - Ти си нечия дъщеря, а аз също имах дъщеря.

- Може ли да... Случило ли се е нещо с дъщеря ви?

- Да - кимна госпожа Кимоно и се извърна към прозореца. - Изгубих я в „Ропонги“.

- А тя нали е... - Стеф млъкна, неспособна да довърши изречението си.

- Още е жива - отвърна с усмивка жената. - Но аз проявих прекомерна гордост и днес вече е късно. - Обърна се с лице към Стеф и повтори: - Кажи ми как мина вечерта.

- Не много добре - призна Стеф. - Не знам защо, но не се представих както трябва. Мъжете бяха гадни и не подлежаха на контрол. Почти през цялото време не знаех какво да кажа.