Сузана Куин - Стъклени гейши

Довечера ще бъда с Кен. 0, нима останаха само два часа? Това е моят секси главен директор, който ми носи хубави подаръци. Последния път обаче прекали с опитите си да ме напие. Мисля, че вече ми е простил за имейла, но можеше да ме предупреди да използвам само адреса му в „Асахи". Надявам се да е изгладил нещата със съпругата си. Ще се чувствам виновна, ако се е случило нещо лошо.

Това е проблемът на компаньонките: трябва да бъдат много настойчиви с мъжете. Да им изпращат имейли и есемеси, да им звънят по телефона. А когато нещо се обърка, именно те се чувстват тъпо. Но в общи линии нещата вървят. Не е като у дома, разбира се. Ако подгоня някой англичанин, както преследвам японците, той със сигурност ще избяга на километри от мен.

Трябва да се грижа за семейството си там, в Англия. Но да го правя така, че никога да не разберат с какво се занимавам тук.

Стеф затвори дневника и отпи глътка капучино. Това не се отрази добре на стомаха й, който все още беше раздразнен от алкохола, но не й попречи да отпие и втора.

Сега трябва да бъдеш разумна. Не се шашкай от онова „пази ме от доханите“', което прочете току-що. Изобщо не е задължително да означава нещо.

Тя отново прелисти дневника. Кен. Главен директор, който работи в „Асахи“.

Беше виждала логото на тази фирма, изписано върху кутийки с бира, в един от близките магазини на веригата „Фемили Март“. Ако позвъни на номератора на компанията и помоли да я свържат с директора Кен, може би ще излезе нещо...

Тя бодна с вилицата си късче ябълков кейк. В апартамента имаше някакъв пожълтял от старост компютър с тежък леко заоблен монитор. Беше покрит с прах и изглеждаше неизползван от години, но може би имаше достъп до интернет. Асахи, Асахи...

Стеф лапна последно парче кейк, отпи глътка от изстиналото капучино и напусна заведението.

- Бих искала да говоря с Кен, моля.

Плъзнала картата в процепа на зеления уличен телефон, Стеф разкърши рамене и изправи гръб. Изправената стойка беше част от техниката за повишаване на самочувствието в курса, наречен „Как да успеем на прослушване“. Но нито курсът, нито техниката й бяха помогнали.

Отсреща замълчаха. Очевидно японската рецепционистка се нуждаеше от време за дешифриране на молбата й.

- Кен? - обади се най-после тя. - Как е фамилното му име?

- Вашият главен директор.

- А кой се обажда, моля?

- Търся го по личен въпрос.

- Момент, моля.

В слушалката прозвучаха "Четирите сезона“ от Вивалди, после за огромна изненада на Стеф нещо прещрака, после прозвуча мъжки глас:

-Да?

- Здрасти, Кен - жизнерадостно рече тя и пъхна главата си по-дълбоко в прозрачния купол. - Аз съм... Обажда се Стеф. Работя в „Синатра“.

- Съжалявам, но не си спомням за вас - отвърна мъжът, замълча за момент, после попита: - „Синатра“ ли казахте?

- Да.

- Отдавна не съм ходил там. Как е Мама сан?

- О, тя е добре. Както винаги. Вижте, Кен... Опитвам се да открия Анабел. Тя е моя приятелка. Известно ми е, че сте били... близки. Случайно да имате телефона й или някакъв имейл?

- Анабел?

Мълчанието се проточи и Стеф реши, че човекът насреща е затворил.

- Ало?

- Да, тук съм. - Нова пауза. - Да, спомням си Анабел. Видях я миналата седмица. В един бар в „Ропонги“.

- Наистина ли? - възкликна Стеф и устните й се разтеглиха в широка усмивка. - Слава богу! Това е чудесно! Имате ли телефона й?

- Не. Преместила се е в друг клуб. Преди месеци.

- О! - промълви Стеф и сведе поглед към картонената чаша от кафе, която вятърът блъскаше в краката й. - А знаете ли къде е отишла?

- Не, защото не посещавам други клубове. Момичетата идват и си отиват, но аз ходя единствено при Мама сан. Нали казахте, че работите в „Синатра“?

- Точно така.

- Хм. Казвате се Стаф , така ли?

- Стеф.

- Руса коса?

- Ами... Зависи от осветлението.

- Отдавна не съм виждал Мама. Може би довечера ще се отбия...

- О, наистина ли? - Стеф притисна слушалката до ухото си, а пред очите й се появи равният почерк на Анабел: Трябва да търсим мъжете, да им изпращаме имейли, да ги молим за дохан. - Това е много хубаво... Питам се дали преди това не бихте ме поканили на вечеря, като дохан?

Последва още една продължителна пауза. После Кен попита:

- Казахте, че сте приятелка на Анабел, нали така?

Да - отвърна Стеф, установявайки, че стиска слушалката с всичка сила.

- Ами добре. Защо не?

- В колко часа ще се срещнем?

- Ами... Да речем, в шест следобед, кафе „Алмонд“.