Сузана Куин - Стъклени гейши

Стеф беше последното момиче в странния тунел и Хиро побърза да затвори вратата след нея. Обгърна я непрогледен мрак. После в дъното на стълбите потрепна слаба жълтеникава светлина и тя тръгна към нея.

Металните стъпала свършиха няколко метра по-надолу и Стеф най-после стъпи на бетона. Грапавината му се усети през тънките подметки на ботушите й. Пет момичета се бяха облегнали на някаква двойна врата, най-вероятно на аварийния изход. Шестото стоеше малко встрани от тях със запалка в ръка. Беше онова, което седеше срещу нея на масата.

- Никога досега не сме били обект на полицейски хайки - подхвърли й тя. - Явно Мама е изгубила контактите си с якудза. Това ли е първият ти клуб?

- На изпитателен срок съм - кимна Стеф.

Питаше се кое от момичетата да попита за Анабел. Единствено това със запалката изглеждаше дружелюбно настроено към нея. Останалите я гледаха така, сякаш им беше взела хляба. Което вероятно щеше да бъде вярно, особено ако започнеше да печели клиенти.

- Аз съм Дженифър - протегна й пухкава ръка момичето със запалката.

Стеф я стисна, обръщайки внимание на тънката като косъм златна верижка, която помръдна на китката й. Акцентът на Дженифър беше американски. Имаше широко и красиво лице, оградено от дълги златисти къдрици.

- Здравей, аз съм Стеф.

- Стефани. Какво хубаво име. Не се тревожи, тук сме на сигурно място.

- Не става въпрос за мен, а за една моя приятелка, която е работила тук, но може би са я депортирали. Казва се Анабел.

- Това име ми е познато - замислено рече Дженифър, извърна се към останалите компаньонки и подвикна: - Момичета, Анабел?

От аварийната врата се отлепи фигурата на чернокосата с татуировката, която вече беше говорила със Стеф.

- Защо тя иска да знае?

- Тя си има име! - хладно отвърна Стеф. - А за твоя информация ще добавя, че Анабел ми е приятелка. Имахме уговорка да се срещнем тук, но когато пристигнах, нея я нямаше. Не е оставила нито адрес, нито телефон - не е типично за нея. Няма да се успокоя, докато не я открия.

- Явно четеш твърде много вестникарски истории - поклати глава брюнетката. - Анабел е добре. Тук момичетата знаят как да се грижат за себе си.

- Познаваш ли я?

- Тя напусна отдавна. А ти по-скоро би трябвало да се тревожиш за себе си, защото Мама едва ли ще остави на работа човек, който не знае какво прави.

- Знаеш ли къде е отишла? В кой клуб работи, къде живее?

- Не поддържам връзки с крадли на клиенти! - хладно отвърна брюнетката.

- Внимавай какво говориш за приятелката ми!

- Чувствам се длъжна да ти кажа нещо, Стефани - тактично се намеси Дженифър и сложи ръка на рамото й. - Не бива да се разголваш пред клиентите, особено ако възнамеряваш да поддържаш по-дълги контакти с тях.

- Защо?

- Защото някак си прогонваш тайнството и това води до загуба на интерес.

- О, имаш предвид господин Ямамото. Но той знае телефона на Анабел и обеща да ми го каже, ако ме опознае по-добре. Дано не съм изгърмяла патроните си.

- Не й давай съвети - обади се татуираната. - Да се оправя сама. Ако се издъни, ще имаме едно момиче по-малко. И без това няма клиенти за всички.

Две от останалите момичета одобрително кимнаха.

- Дай да не се заяждаме, Частити - намеси се Дженифър. - Те не са наши клиенти, а на клуба.

- Тя защо не си доведе свои? - възрази Частити.

- Защото съм тук едва от един час! - сопна се Стеф. - Откъде да ги изровя тези клиенти, от въздуха ли? Това е първата ми вечер. Но както и да е. Сега мисля за друго. - Обърна се към другите две момичета и попита: - А вие? Знаете ли къде е Анабел?

Те едновременно поклатиха глави и отместиха погледи.

- Не разбирам защо Мама те е наела, след като нямаш свои клиенти - обади се Частити, облягайки се обратно на вратата. Имаше класическо красиво лице, с големи сини очи, чиста кожа и високо чело. - И без това ни е достатъчно трудно.

- Всичко ще се оправи - успокоително подхвърли Дженифър и затвори капачето на запалката.

Всички се смълчаха. Отгоре долитаха мъжки гласове.

- Не се безпокой - прошепна Дженифър. - Тя просто не обича конкуренцията. Разкажи ми нещо за себе си. Защо реши да дойдеш в Токио?

- Какво става горе?

- Обикновена полицейска акция. Но Мама ще се оправи. Преди да се усетиш, отново ще сме на масата.

- Кога?

- Скоро - отвърна Дженифър. Гласовете над главите им заглъхнаха. - Но докато ченгетата са тук, трябва да се крием. Никоя от нас няма работна виза. Същото е положението и в останалите клубове в „Ропонги“. В началото и мен ме беше страх...