Сузана Куин - Стъклени гейши

- Нали каза, че си тук, за да спечелиш пари за курс?

- За магистратура. Това е нещо като допълнителна подготовка.

Стъклената врата потъмня от сянката на пощаджия със синя фуражка, който пусна нещо в процепа за писма.

- Колко години подготовка имаш? - попита госпожа Кимоно, хвърляйки кос поглед към писмото.

- Три, всъщност четири... Три, преди да се дипломирам, плюс една подготвителен курс. А после и школа, където специализирах драматично изкуство. Общо са някъде около девет години. Пълни четири години драматично изкуство при завършването ми, а след това куп вечерни курсове -пеене, бойни изкуства...

- Звучи като наистина добра подготовка. Но кога приключва обучението и започва истинската работа?

- Този курс е... как да кажа... доста специален. Стара школа с много добри традиции. У дома допуснах някои грешки, ей така, от глупост. Сега ми трябва ново начало. Да покажа на хората, че... Да се докажа като истинска актриса.

- Преди време в Киото имаше най-различни школи -сви рамене госпожа Кимоно. - Най-вече по музика и танци. Най-добрите. Една по шамисен, друга по танци. Но когато се появи истинска гейша, с истинска страст и истински умения, никой не я пита къде и колко време се е обучавала. За хората е ясно, че тя живее чрез таланта си.

- Всеки има право на мнение, но аз знам какво правя -отвърна Стеф. - Когато хората те възприемат по определен начин, е трудно да си намериш подходяща работа. Затова трябва да се докажа на най-доброто място... Но вие едва ли знаете чак толкова много за актьорското майсторство.

- Разбира се, че не знам - отвърна госпожа Кимоно, усмихвайки се като котка - широко, но без топлина в очите. -Все пак бих казала, че между актрисата и гейшата има огромна пропаст.

- Трябва да тръгвам - отвори вратата Стеф. - И без това се застоях доста дълго при вас.

- Добре - кимна госпожа Кимоно, без да помръдва от възглавницата. - Останах с впечатлението, че наистина имаш добра подготовка като актриса. Но изобщо не познаваш мъжете.

- Ами помогнете ми да ги опозная - отвърна Стеф и остави вратата да се затвори. - Обяснете ми какво трябва да знам, след като съм толкова невежа. Утре, след като поговоря с Джулия и открия другата си приятелка, бих могла да...

- Изключено - отсече госпожа Кимоно. - Ти си твърде арогантна, за да те науча на нещо.

- Моля ви - настоя Стеф. - Аз наистина не познавам достатъчно мъжете и затова съм тук. Трябва бързо да спечеля пари, защото бях глупава и не знаех, че...

- Съжалявам - кръстоса ръце на гърдите си домакинята.

Стеф отвори уста, след това я затвори. Просто не можеше да измисли нещо по-убедително и затова отново прошепна:

- Моля ви!

- Не, съжалявам.

Стеф излезе навън и остави вратата да се затвори след нея. Едва когато преодоля половината разстояние до апартамента, пристъпвайки малко тромаво, но вече без да й се подгъват краката, тя осъзна, че госпожа Кимоно нито веднъж не беше погледнала белезите й.

Когато Мама се появи в ресторант „Пийк Лаундж“ на хотел „Парк Хаят“, помещението беше наполовина празно. Беше се накичила с купища диамантени бижута, а на плещите си беше наметнала визонова пелерина. Половината диаманти бяха фалшиви, а пелерината беше протъркана на места, но въпреки това тя беше сигурна, че в очите на персонала все още бе блестящата кралица на нощта, която се хранеше тук години наред.

Мама хвърли блестяща усмивка на келнера, който й предложи маса, а след това посочи Джордж, който беше седнал зад едно яркозелено бамбуково дръвче. Той я видя и бързо скочи на крака. Толкова бързо, че бутна празната чаша за кафе на масата. Друг келнер незабавно се втурна да я вдигне.

- Мама сан! - възкликна Джордж и забърза към нея.

Спря се на една крачка, поклони се тромаво и протегна ръка, която тя се направи, че не забелязва.

- Елате да седнем и да започваме.

Беше облечен в протъркан сив костюм - единствения, който притежаваше. Подарък от старо гадже, с което не се виждаше от години. Излъсканият плат беше свидетел на многобройни сватби, погребения и интервюта за работа.

- Много съм гладна, Джордж сан - игриво му се усмихна Мама. - Не може ли да заменим чая с един късен обяд?

Джордж потърка намръщеното си чело.

- Сигурен съм, че местата в хотелските ресторанти отдавна са запазени - промърмори той. - По-добре да потърсим нещо в околността.

- Ни, ни! - вдигна ръка Мама. - За мен винаги има запазена маса.

Тя кимна на един от преминаващите келнери и му каза нещо на японски. Миг по-късно вече ги водеха към трите излъскани до блясък асансьора. Докато се оглеждаше в огледалните врати, Мама доволно поглаждаше визона си. Джордж се влачеше след нея с недоволно изражение на лицето.