Сузана Куин - Стъклени гейши

Мисълта за храната беше изкусителна, въпреки че тази навъсена и строга жена я плашеше. Може би трябваше да остане, поне за мъничко. А възрастната дама явно беше наясно с репутацията на „Ропонги“.

Все още не можеше да определи дали се намира в магазин за платове, шивашко ателие или в нещо съвсем друго. Сигурно беше само едно - този дом нямаше нищо общо с клубовете с компаньонки и нощния живот в „Ропонги“.

Помещението беше преградено от два бамбукови паравана. В ъгъла имаше дървено бюро с касов апарат, до който се виждаха ножици и ролка опаковъчна хартия. На по-близкия параван бяха окачени четири красиви кимона.

Едното беше морскосиньо с избродирани бели цветчета - толкова ефирни, сякаш бяха издухани върху плата. Стеф имаше чувството, че ако помръдне, листенцата ще литнат във въздуха.

Жената, която вече беше кръстила „госпожа Кимоно“, излезе иззад втория параван с миниатюрна масичка с четири крачета, върху която имаше чаша студен черен чай, украсени с розови и сребристи вишневи цветчета пръчици за хранене, купичка ориз, малка чинийка с черна течност и някаква странна заоблена купчинка.

- Не разбирам - промърмори Стеф. - Не искам да ви обидя и съм ви много благодарна, но защо сте толкова мила? Аз съм нищо за вас - просто едно глупаво момиче, което падна на улицата...

Госпожа Кимоно коленичи с изненадваща грациозност и постави масичката пред нея.

- Бих помогнала на всеки, изпаднал в беда - отговори тя. - Така съм възпитана. Но... Някога имах дъщеря. Бих се радвала, ако някой я нахрани, когато е гладна.

- Някога? - попита Стеф и протегна ръце към подноса.

- Не! - рязко каза жената, издърпа подноса и го постави на пода. Късите крачета го издигнаха няколко сантиметра над бамбуковата рогозка.

Едва тогава Стеф видя какво плуваше в чинията с кафеникава течност.

Око.

- Лека японска закуска - обяви госпожа Кимоно. - Много полезна за здравето. Някога я приготвях за дъщеря си.

След тези думи в погледа й се мярна тъга.

- Благодаря - прошепна Стеф, без да отделя поглед от окото.

Жената се изправи и отстъпи няколко крачки назад, гледайки я с очакване.

- Яж - подкани я тя.

- Не съм сигурна, че мога да ям това - прошепна Стеф и погледна към бамбуковата рогозка на пода. Изглеждаше чиста. Никак не й се щеше да повърне насред магазина на тази жена.

- Можеш, разбира се. Не се глези.

- Не се глезя! - гневно я стрелна с очи Стеф, но жената спокойно издържа на погледа й. - От какво... животно е това око?

- От риба.

Стеф вдигна пръчиците. В Англия се беше упражнявала да борави с подобни прибори, но все още беше далеч от съвършенството. А и окото изглеждаше доста хлъзгаво.

- Споменахте момичетата, които работят в „Ропонги“ -подхвърли тя, без да отделя поглед от онова нещо, което бавно се въртеше в чинията. - Чудех се дали... Вероятно няма значение, но вчера зърнах една приятелка, която работи в „Каламити Джейнс“. Не бях я виждала от години и ми се стори някак...

- Остаряла? - подхвърли госпожа Кимоно.

Стеф не се беше запитала дали Джулия изглежда остаряла. Но възрастната дама беше права.

- Да - кимна тя. - Освен това се престори, че не ме познава. Стори ми се Странно. А друга моя приятелка, Анабел, с която трябваше да сме съквартирантки, просто е изчезнала. Това не е типично за нея. В училище не беше такава. Човек можеше да разчита на нея. Сигурна съм, че е добре, но... тук наистина ли е безопасно?

- Да - кимна жената и направи загребващо движение с ръка. - Напълно безопасно. Най-опасното нещо тук са гайджин, чужденците. Хайде, яж.

- Добре - кимна Стеф.

Изпита облекчение от факта, че „Ропонги“ е „напълно безопасно място“, но мрачните мисли отказаха да напуснат съзнанието й. Вдигна пръчиците и започна да преследва окото в чинията.

- Чакай! - вдигна ръка жената. - Можеш и да пиеш, ей така... - Направи движение, сякаш вдига чинията към устните си, после я тикна в ръцете й.

- Благодаря.

Стеф предпазливо изля съдържанието на чинийката в устата си. После задъвка окото, без да диша, но въпреки това усети, че ще повърне всеки момент. Всъщност вкусът му беше приемлив - на сол и риба, но най-трудно й беше да сдъвче жилавото и лигаво съдържание, което отскачаше между зъбите й като напоен с храчки сюнгер. Направи опит да си представи, че се намира в някой лондонски магазин за деликатеси, където опитва някакъв странен и изключително скъп хайвер.

Жената я наблюдаваше с лека усмивка, която не разкриваше зъбите й.

- Браво - похвали я тя. - Сега изпий чая и веднага ще се почувстваш по-добре.