Сузана Куин - Стъклени гейши

- А мъжът не забеляза, че изливате питието, с което ви е почерпил, така ли? - вдигна глава Джордж.

- Мъжете забелязват само онова, което искат - отвърна Мама. - Защо според вас всеки мъж си въобразява, че красивата жена отсреща е влюбена в него?

- Туше - изчерви се Джордж.

- След известно време той - мисля, че се казваше Дейвид - попита дали желая да вечеряме в ресторанта на хотела. Не знаех какво да правя. Нямаше как да попитам Томи, освен това се опасявах, че ще се ядоса от дългото ми отсъствие. Същевременно не исках да обидя новия си приятел и реших да приема.

- Наистина ли? - изненада се Джордж. - Отидохте да вечеряте с него? Момиче на тийнейджърска възраст с един... хм, зрял мъж?

- Може би беше на трийсет години. Тогава това не ми се стори странно. Мислех си за Томи, надявах се да остане доволен.

- Ясно.

- И така, отидохме да вечеряме. Тогава направих голяма грешка.

- Каква грешка?

- Първо ще ви разкажа какво си мислех в ресторанта. Беше много модерен, като всичко друго в онзи хотел. Стори ми се истински рай. Големи дървени саксии с юка, бамбукови чадърчета по стените. Доколкото си спомням, на пода беше разстлана тигрова кожа, но може и да е било в някой друг хотел.

Сребърни прибори, страшно много - може би по шест пред всеки стол. Бял порцелан, кристални полилеи. Дейвид каза, че са направени от диаманти, и аз му повярвах. Зяпах ги смаяно, питайки се колко милиони йени могат да струват.

После ми поръча аперитив - джин-тоник. Гледах го с ужас. Ресторантът беше отлично осветен. Нямаше как да изсипя питието си на пода.

- И какво направихте? Напихте ли се?

- Отначало отпих една съвсем малка глътчица. Вкусът беше ужасен! Нещо като подсолена газирана вода. Докато донесоха вечерята, вече бях замаяна. А в края - дори не помня дали ни поднесоха десерт - наистина се почувствах много зле. Този мъж, може би защото беше джентълмен, ме покани в стаята си, за да полегна. Беше ми много зле, но едновременно с това се чувствах виновна. Не бях оправдала доверието на Томи.

От гърдите на Мама се откъсна тежка въздишка.

- Тъжно е. Моите момичета изобщо не работят така, както аз работех някога. Просто са други. Не знам дали важи само за момичетата от Запада или за всички. Нямат нищо против да получават пари, без да вършат никаква работа. Липсва им чувството на гордост от онова, с което се занимават.

- Какво стана, след като вашият кавалер ви покани в стаята си?

- Разбира се, когато се преместих в Токио, парите бяха много по-малко - сякаш не чу въпроса Мама. - В замяна на това се работеше повече. Самата аз бях благодарна, че имам работа, без значение каква. Днешните момичета обикалят света, без да подозират колко усилия са положили родителите им за тяхната свобода. Знаете ли, че якудза крадяха моите момичета? Всеки месец се появяваха и отвеждаха най-добрите ми компаньонки. Правят и го днес. Наскоро отведоха най-доброто ми момиче, Анабел. Никаква лоялност, никаква гордост от работата.

- Какво стана в хотелската стая? - държеше на своето Джордж.

Мама въздъхна и допи чая си.

- Мислех, че ще проведем един хубав разговор, Джордж сан. Но изведнъж се почувствах уморена. А и довечера съм на работа. Май е време да си вървите.

- Вече? Но...

- Не, не, вървете си. Ще се видим друг път.

- Кога друг път? - попита Джордж и се изправи. Гърбът му влезе в болезнено съприкосновение със скрина. - Свободен съм през целия следобед. Починете си час-два, а след това можем да се срещнем някъде на чай. Където пожелаете, аз ви каня... - Ръката му потъна в джоба на панталона.

- Ще видим - отвърна домакинята и го поведе по бамбуковата рогозка към коридора. Кимоното й се влачеше по пода.

Спряха пред входната врата.

- Моля ви, Мама - промълви Джордж и погледна към обувките си, захвърлени на кафявите плочки. - По-късно днес?

Мама помълча известно време, после каза:

- Добре. Където пожелая, нали?

Джордж кимна.

- В такъв случай искам да пием чай в хотел „Парк Хаят“ в „Шинджуку“. - На лицето й се появи усмивка. Бледите й устни почти се сливаха с набръчканите бузи. - Винаги съм била убедена, че там предлагат най-хубавия чай. Но само ако се почувствам по-добре...

- Опитайте се, моля ви. Не разполагаме с много време, Мама.

- Търпение, Джордж сан - отново се усмихна тя.

- Да ви звънна ли след няколко часа?

- Не, Джордж сан. Аз ще ви потърся.

Дамата с кимоното приготвяше нещо зад бамбуковия параван. Стеф притисна корема си с длан и зачака световъртежът да премине.