Сузана Куин - Стъклени гейши

На долното легло спеше момиче, скръстило ръце на гърдите си. Златистата му коса се беше разпиляла по възглавницата. От мястото си Стеф можеше да види само носа и остро очертаните скули на фона на бяло като мрамор лице. Идилията се нарушаваше единствено от отворената уста, през която излиташе дрезгаво хъркане.

После забеляза фотографиите на стената край леглото. На едната се виждаше дете с кестенява коса и отнесен поглед, на възраст осем-девет години. Другата беше на мъж с шарена риза на дървосекач и посребрена коса, чиито устни бяха посинели от студ.

Флуоресцентната тръба в коридора хвърляше ивица светлина директно върху долното легло, но останалата част от стаята продължаваше да тъне в мрак. Липсваше прозорец, през който да се промъкнат лунни лъчи. Стеф щракна електрическия ключ, крушката шумно изпука.

- Хей, какво правиш? - стресна се момичето и прикри очите си с длан. - Загаси лампата!

- След минутка - отвърна Стеф. - Само да стигна до леглото си.

Из цялата стая бяха разхвърлени торби, от които стърчаха ярко оцветени дрехи от ликра. Нестабилните рафтове на стената бяха празни.

Момичето изпъшка, завъртя се на една страна и дръпна завивката над главата си.

- Побързай, искам да спя - промърмори то. Гласът му беше тих и дрезгав като на някое от момичетата на Бонд.

- Не мога да бързам! - сопна се Стеф. - Вещите ти са разхвърляни из цялата стая!

Разбута торбите и се насочи към леглото, жегната от грубото отношение. Първата й работа беше да потърси дневника на Анабел под възглавницата, но него го нямаше.

Опипа пространството с длан, но отново не откри нищо.

- Ти ли си взела дневника?

- Какво?

- Дневника ми. Беше под възглавницата. Ти ли си го взела?

-Не.

Безпокойството зае мястото на липсващата храна в стомаха й. Но едновременно с това я обземаше смъртна умора.

Утре сутринта ще мисля за това.

Главата й се отпусна на възглавницата, която май беше пълна с нещо като ориз. Придърпа лепкавата завивка и моментално заспа.

На сутринта се събуди от глад. Ужасен глад, от който й се виеше свят и който запълваше червата й с въздух. Усети метален вкус в устата си. Главата я болеше. В стаята продължаваше да цари непрогледен мрак. Липсата на прозорец й пречеше да разбере дали се е съмнало. Единствените звуци бяха тихото хъркане отдолу и грохотът на уличното движение отвън.

Не след дълго отново се сети за Джулия. И за Анабел. С Джулия можеше да говори не по-рано от вечерта, но сега трябва да потърси дневника. С положителност беше някъде в стаята. Като го намери, ще позвъни на някой от номерата, изписани на визитките. Може би някой от клиентите на Анабел ще знае нещо за нея. Няма да е трудно да се срещнат по-късно през деня, в случай че живее или работи наблизо.

- Хей - обади се съквартирантката й, когато Стеф скочи на пода. - Снощи викаше насън и ме събуди.

- Понякога го правя - кимна Стеф, въпреки че не си спомняше да беше сънувала кошмари.

- Викаше: Той е мъртъв, той е мъртъв! Много ме изплаши.

- О, ще свикнеш. Сигурна ли си, че не си виждала дневника ми? - Потупа с ръка възглавницата. - Беше тук, отдолу.

- Не съм. Вече ти казах.

Стеф преобърна раницата си. На прашния под се посипаха дънки и тениски, изпод които изпълзя хлебарка с размерите на кутийка кибрит. Тя стреснато се дръпна, но насекомото изведнъж разпери криле, литна и се оплете в косата й. Стеф го сграбчи, запрати го на пода и го настъпи.

- Не може ли по-тихо! - изръмжа момичето от долното легло.

Без да й обръща внимание, Стеф издърпа чаршафите и преобърна матрака, но дневникът не се виждаше никъде. Освен това беше толкова гладна, че очите й започнаха да се замъгляват. Бурканите бяха на прашните рафтове в коридорчето, но тя все още имаше достатъчно достойнство, за да не докосва чужда храна - въпреки съблазънта на пакетите със спагети и бял хляб.

Ще пообиколя „Ропонги“. Наоколо трябва да има и други жилища на чужденци. Може би Анабел живее в някое от тях, защото е по-хубаво. Може би има дори прозорец.

Реши, че е глупаво да рови за дневника с празен стомах, силно главоболие и раздразнена съквартирантка на долното легло. По-добре да се върне, когато главата й се проясни, а леглото е празно.

Тя се озова на тясната шумна уличка. Слънцето беше бледожълто, скрито зад разкъсани облачета, но въпреки това прекалено ярко за разширените й от мрака зеници.

Вече е следобед. Тя погледна часовника си. Спала съм дълго, но въпреки това се чувствам уморена.