Сузана Куин - Стъклени гейши

- Не - стопи се усмивката на Мама. - Предварителното заплащане на момичетата е лош бизнес. Имаш ли рокля?

- Имам - излъга Стеф.

- Ще те взема на изпитателен срок само ако утре вечер в седем нула нула се появиш гримирана както трябва и с подходящи дрехи - най-добре с вечерна рокля - отсече Мама. -Но няма да получиш пари, ако нямаш дохан. - В погледа й се появи симпатия, подчертана от лека усмивка. - Имай предвид, че никое момиче не го е правило през първата си седмица на работа.

- Аз ще го направя.

Мама кимна и изчезна зад завесата. Разговорът беше приключил.

Стеф остана на място, вслушвайки се в мелодията на „Жената в червено“, изпълнявана на три кийборда едновременно. За момент се изкуши от чиниите с хапки и пуканки на масите, но не посмя да грабне една шепа, преди да изскочи на шумната осветена улица.

Докато бродеше из улиците на „Ропонги“, Гладна и без никакви пари, тя неволно се запита колко време ще мине, докато получи възможност да разговаря с Джулия. Стигна до „Каламити Джейнс“. Пред вратата дежуреше същият портиер.

- Ще почакам, докато Джулия свърши работа - информира го с вирната брадичка тя.

- Тя ще свърши най-рано в два, а ти не можеш да чакаш тук - заяви той и заплашително скръсти ръце.

- Това е свободна страна - отвърна Стеф. - Мога да чакам където си пожелая.

След тези думи седна на тротоара до входа. Студеният бетон усили както глада, така и умората й. Но тя вече беше подготвена за продължително чакане.

Кажи му този път да провери... Всичко трябва да е наред, но това невинаги се познава...

Странните думи плуваха в сънливото й съзнание. Стресна се. Гърбът й беше леден. Шумовете на „Ропонги“ я заливаха като могъща вълна: грохотът на трафика, човешката глъчка, натрапчивият ритъм на музиката.

Заспивам, осъзна тя, разтърка гърба и шията си, а след това се обърна.

На стълбите пред „Каламити Джейнс“ стоеше някакъв мъж, който разговаряше с един от портиерите.

- ... обади ми се, ако не действат, веднага ще донеса други...

Мъжът беше надхвърлил трийсет, с гъста черна коса и дълъг, извит като човка нос.

Стеф разтърка очи и видя, че мъжът държи в ръце квадратна картонена кутия, облепена с червено тиксо.

- Ще му кажа, че си идвал -- пое кутията портиерът.

- Кажи му, че е идвал Амир - натърти мъжът, разтърка нос и се отдалечи.

Стеф погледна часовника си. Минаваше един след полунощ. Краят на тягостното чакане беше близо. Но очите й продължаваха да се затварят въпреки неимоверните усилия да ги държи отворени.

- Тук не е място за спане.

- Не спя - трепна Стеф и отвори очи. Над нея се беше надвесил Фредерико. - О, ти ли си?

- Даваш ли си сметка къде се намираш? - размаха пръст под носа й Фредерико. - Това е „Каламити Джейнс“, любимо място на гангстерите.

- Чакам приятелката си.

- Казвам ти, че мястото е неподходящо. Тоя, дето си тръгна преди малко, е от иранската мафия. Сериозна работа. Не бива да стоиш тук.

- Нямам друг избор - прозя се Стеф. - Чакам приятелката си да излезе. Ти нямаш ли друга работа - например да разнасяш реклами?

- Още една приятелка, а? - облиза устните си Фредерико. -- Ако започнеш работа като компаньонка, едва ли ще имаш време за приятелки. Ще мислиш само за визитните си картички. Какво стана при Мама?

- Всичко е наред. От утре почвам на пробен период.

Фредерико погледна белезите по брадичката й и поклати глава.

- Пробен период значи. За пръв път чувам подобно нещо.

После се обърна и изчезна в тълпата.

Само за миг ще затворя очи. Джулия скоро ще излезе и със сигурност ще ме събуди.

Когато трепна и отвори очи, гърбът й се беше вдървил, а тротоарът беше подозрително тъмен. Рекламата на „Каламити Джейнс“ беше угаснала, а входната врата беше заключена.

Стеф се изправи, завъртя се и погледна часовника си. Два и половина сутринта.

По дяволите, изпуснах я! Клубът е затворен. По дяволите!

Разтърка изтръпналите си крака. Джулия със сигурност беше минала покрай нея. Не разполагаше с телефонния й номер, а това означаваше само едно - трябваше да изчака до утре вечер, за да поговорят.

Тя пое напред през навалицата, стъпвайки по напуканите тротоарни плочи, между които криволичеше тънка вадичка повърната бира. Нямаше какво повече да направи.

Но по отношение издирването на Анабел имаше какво да направи. Фредерико беше споменал за визитни картички - такива, каквито беше открила в дневника на Анабел. На следващия ден възнамеряваше да позвъни на някои от собствениците им и да ги попита знаят ли нещо за местонахождението на приятелката й. А междувременно щеше да прегледа дневника по-внимателно, надявайки се да открие някакви детайли за периода, след като Анабел беше напуснала „Синатра“. Може би щеше да попадне на някой друг клуб или нещо подобно.