Сузана Куин - Стъклени гейши

Деликатните ръце с безупречен червен маникюр докоснаха плота, проблеснаха диамантени пръстени. Главата леко се извърна към Фредерико и Стеф веднага я позна - беше царствената жена от фотографиите по стените, заснета в компанията на световноизвестни звезди.

- Мама сан - прошепна в ухото й Фредерико.

Жената беше крехка като птичка, но в позата й имаше нещо театрално и същевременно властно. Приличаше на достопочтените възрастни дами, които Стеф беше срещала зад кулисите на различни театри.

Под очите на Мама имаше тъмни кръгове, бузите й бяха хлътнали. Но устните над ослепително белите зъби бяха ярко начервени, а веждите - плътно очертани с черно. От ушите й висяха тежки обици с изумруди, на шията й имаше огърлица от съвършени кремави перли. От тялото й се излъчваше аромат на тежък парфюм, увиснал над нея като малко облаче. Осанката й беше толкова царствена, че Стеф неволно изпита желание да й се поклони.

Широко усмихната, възрастната жена я огледа от главата до петите. Стори го с такова внимание, че Стеф се почувства като парче месо на витрина.

- Здравейте - поздрави тя, но Мама сан не й обърна внимание.

- Възраст? - попита с равен глас тя, обръщайки се към Фредерико.

- Осемнайсет-бързо отвърна той.

- Не, не - засмя се дамата. - Възраст?

- Двайсет и четири - обади се Стеф, недоволна от факта, че говорят за нея като за неодушевен предмет.

- О! Австралийка?

- Не, англичанка.

- О, англичанка! - възкликна Мама и усмивката й се разшири. - Аз обичам Англия. Обичам кралицата. Много красива лейди, нали?

Стеф не знаеше какво да отговори.

- Как се казваш? - попита възрастната дама и се облегна на плота - не толкова защото имаше нужда от опора, а за да може по-добре да огледа новодошлата.

- Стеф.

- О, какво кратко име. Като на момче. Откога си в Япония?

- От един ден.

- Пристигнала си вчера?

- Днес. Преди няколко часа.

- Днес ли? - вдигна вежди Мама, отдръпна се от плота и отправи смаян поглед към Фредерико. - Един ден, йоката кото?

После се впусна в дълга тирада на японски, а Фредерико само кимаше и хвърляше разтревожени погледи на Стеф.

Разговорът най-после свърши. Фредерико сложи ръка малко по-ниско от талията й и я побутна към изхода. Възрастната дама изчезна зад завесата.

- Какво каза тя? - попита Стеф и гневно го плесна през пръстите.

- Не хареса нито дрехите, нито косата ти.

- Добре, ясно. - На лицето й се появи дежурната, но някак механична усмивка, временно прикриваща тъпата болка в гърдите й. Бяха я отхвърлили. Отчаянието сякаш скочи върху раницата й, за да я изпрати. - Е, няма значение. По-важно е да открия приятелката си, още сега. Ти попита ли я за нея?

- Не, разбира се - сбърчи вежди Фредерико. - Нали те предупредих? Тя е подозрителна, защото се е случвало да й крадат момичетата. Но иначе е много влиятелна жена. Никой не смее да се изправи открито срещу собственичката на „Синатра“, повярвай ми.

- Анабел я нямаше в клуба - въздъхна Стеф. - Може би трябва да я потърся и на други места.

- Няма други места, в които работят компаньонки - поклати глава Фредерико. - В момента положението с работните визи е много затегнато, но Мама има връзки с якудза.

- Имах предвид Анабел. Мисля да...

- Чуй ме - прекъсна я спътникът й. - Тя все още не е казала не. Мисли, че може да се получи нещо, но първо трябва да смениш дрехите и прическата си.

-О!

Най-после нещо като добра новина. Стъпка напред. Може би Анабел вече не работеше тук, но визитките в дневника недвусмислено сочеха, че някога го бе правила. Следователно имаше шанс някое от момичетата да знае къде се намира сега.

- Значи трябва да се върна у дома и да се преоблека?

- Не. Тя иска да отидеш в едно от вътрешните помещения, където ще поработи върху теб и ще реши дали да те вземе на пробен период. Вероятно няма да бъдеш назначена, но това все пак е по-добре от нищо.

- Благодаря за оптимизма.

- Хайде, върви. Не я карай да те чака. И не забравяй: първо работата, после въпросите.

Фредерико кимна към вратата. Стеф заобиколи рецепцията и дръпна завесата. Пред очите й се разкри тясно пространство, в което можеха да се поберат не повече от четирима души, при това само изправени. Офис, съобрази тя, след като видя голямото бюро в ъгъла, покрито с компютърни разпечатки, списания и миниатюрни бутилки, повечето празни.

На стената беше окачена бяла дъска, върху която с маркер бяха изписани женски имена заедно с някакви числа.