Сузана Куин - Стъклени гейши

Стигнаха до долния край на стълбата и спряха пред врата от тъмно дърво, също украсена с бамбукови ветрила.

- Този клуб работи от много дълго време - добави Фредерико. - Мама сан познава отлично тънкостите на бизнеса, освен това има набито око за момичетата и веднага разбира коя може да печели пари. Ако не те хареса, моментално ще те изхвърли. Затова се моли да те забележи, ако изобщо искаш да видиш приятелката си.

След тези думи се обърна, критично огледа дънките й и започна да цъка с език.

- Облякла си възможно най-неподходящите дрехи, повярвай ми! Те със сигурност ще ти изиграят лоша шега. Мама ще ги изтълкува като знак на западна арогантност. Моята приятелка се готвеше с часове за среща с нея, когато си търсеше работа. С часове.

Стеф сложи ръка на хълбока си.

- Изобщо не съм планирала да моля за работа в момента - предизвикателно започна тя. - Тук съм, за да търся приятелката си и...

- Не казвай на Мама нищо за това, поне в началото -предупреди я Фредерико. - Много е подозрителна и ще те изхвърли в момента, в който започнеш да я разпитваш за компаньонките й. Тук има хора, които крадат момичета. -Огледа негримираното й лице и добави: - Налага се да играеш по свирката й. Кажи й, че си търсиш работа.

- Аз наистина си търся работа. Но как ще открия приятелката си, след като не ми позволяват да говоря с момичетата?

- Бъди търпелива. Не казвай нищо, без да те попитат. Тя е доста избухлива. Ще те отпрати в момента, в който кажеш нещо погрешно. - Фредерико втренчено я погледна и продължи: - Може би ще те пита откъде си и откога си тук. Умее без много думи да ти покаже, че те е харесала, ясно? Усмихвай се и мълчи. Когато ти даде работа, тогава ще разпитваш за приятелката си.

След тези думи той бутна вратата и влезе в клуба.

Вдясно имаше празна рецепция с архаичен бронзов звънец, завинтен към дървения плот. Отвъд нея се намираше самият клуб, призрачно тъмен и също така празен. Изключение правеха триото музиканти на миниатюрната сцена, които свиреха "Чувстваш ли любовта тази вечер“ пред невидима публика.

Тропически рай, помисли си Стеф. Палми от ракита, канапета от ракита, вградено в ракита неоново осветление на малката сцена, плетени кошници за храна по масите, в които имаше двойни десертчета кит-кат, пуканки и блокчета „Хършли“. Стеф неволно си представи младите Том Джоунс и Роджър Мур, настанени под прашните плетени палми над сцената.

На пръв поглед помещението беше празно, но отнякъде долитаха приглушени женски гласове. Тя успя да различи три момичета, седнали в ъгъла до гигантска витрина, пълна с бутилки „Дом Периньон“ и първокачествено японско уиски. Никое от тях не приличаше на Анабел. Или поне на онази Анабел, която Стеф помнеше от училище. Бяха облечени в дълги вечерни рокли от тафта и пъстра коприна, сякаш бяха кинозвезди, на които предстои официална поява на червения килим. Стеф не беше пропуснала да отбележи, че въпреки болнавия си вид Джулия също носеше скъпа рокля. Нищо общо с тесните дънки и тениски, натъпкани в собствената й раница.

Блондинка с кафяви вежди, бяла кожа и изваяна фигура, сочна латиноамериканка с гъста коса в цвят карамел, която стигаше чак до талията й, изключително красиво момиче с гъвкаво тяло с къса черна коса и яркочервени устни.

И трите я гледаха втренчено. Стеф им намигна, но никоя от тях не се усмихна. Фредерико удари с длан бронзовия звънец и той проехтя като противопожарна камбана.

Завесата зад рецепцията се разклати. Появи се слаб строен младеж в официален костюм, който кимна за поздрав и започна да сипе някакви поздравления на японски. Зърнал Фредерико, той не си направи труда да скрие разочарованието си.

- Койджи. Огенки десу ка? - бързо сграбчи ръката му Фредерико, лишавайки го от възможността да се отдръпне.

После двамата се впуснаха в тих забързан разговор на японски. Фредерико час по час сочеше към Стеф, а японецът любезно се покланяше. Тя стоеше на известно разстояние от тях, потропваше с крак в такт с музиката и се правеше, че не й пука. Но на практика беше нервна, тъй като Анабел не се виждаше никъде в клуба. И се питаше кога свършва работното време на Джулия.

След известно време японецът кимна и се скри зад тежката пурпурна завеса, от която се вдигна прах, примесен с мъртви насекоми. Отново се разнесе някакво тропане.

После завесата бавно се плъзна встрани, сякаш задвижена от невидимо въже. Зад нея стоеше дребна японка с бледо силно напудрено лице. Беше облечена в яркочервена вечерна рокля, подчертаваща зеленикавите отблясъци в тъмните й очи.