Сузана Куин - Стъклени гейши

Фоайето беше без прозорци - една архитектурна особеност на Токио, с която започваше да свиква. Но златистите врати на асансьора проблеснаха в полумрака и гостоприемно се плъзнаха встрани.

- Хей! - извика портиерът и хукна нагоре по стълбите.

Стеф скочи в кабината, натисна бутона за петия етаж и вратите се затвориха. Асансьорът потегли. Отдолу се разнесоха глухи удари. Вероятно портиерът блъскаше с юмруци. Това изобщо не я развълнува. Мислеше си единствено за фразата, която прочете в дневника на Анабел: Момичетата в „Каламити Джейнс" винаги разказват страшни истории.

Дали и самата Анабел е имала такава история? А Джулия? Стеф замислено загриза нокътя си.

Динг! Вратите на асансьора се отвориха. Пред очите й се появи нещо като рецепция, наподобяваща шперплатов театрален декор, боядисан в черно и златно. Зад плота нямаше никой.

- Ехо? - подвикна тя.

На стената до плота имаше стъклена врата, скрита зад полупрозрачна пурпурна завеса, която потрепваше от въздушната струя на климатика над нея, разкривайки част от бара в съседното помещение. Край масичките седяха мъже и жени, които разговаряха, пиеха и се смееха. На V-образната сцена кършеше снага блондинка с голи гърди. През вратата долитаха приглушените ритми на самба.

- Мога ли да ви помогна?

Стеф рязко се обърна. Зад плота се беше изправил мъж с бяла риза и зеленикаво като на призрак лице, който не изглеждаше доволен от появата й.

- Здравейте - ослепително му се усмихна тя, но очите му останаха равнодушни. - Търся едно момиче, което работи тук, казва се Джулия.

- В момента съм зает - сухо отвърна мъжът и сведе очи към книгата с кожена подвързия, която лежеше разтворена на плота.

Страниците й бяха запълнени с лъскави снимки на момичета по екзотично бельо и Стеф се наведе, за да ги разгледа по-добре. Част от момичетата лежаха със затворени очи и сякаш спяха, заели странни пози.

- Джулия прилича на тази - каза тя и посочи с пръст кльощава блондинка, изтегната върху пухена завивка. - Сякаш са сестри. Защо позират със затворени очи?

- Съжалявам, но не може да я видите - отвърна мъжът и шумно затвори книгата. - Джулия работи.

- Важно е - настоя Стеф. Блондинката зад стъклената врата се беше впуснала в някакъв акробатичен танц със златист обръч за хула-хоп. - Това е клуб с компаньонки, нали? „Каламити Джейнс“?

- В момента нямаме нужда от нови хора.

- Аз не търся работа - поясни със същата ослепителна усмивка Стеф, въпреки че сърцето й се сви. Нямат нужда от нови хора... Гласните й струни почти блокираха. - Вижте, трябва да поговоря с нея. Само за минутка.

- Джулия работи.

- Хей - почука по плота тя и мъжът вдигна глава. - Благодаря. Разберете, че трябва да говоря с Джулия на всяка цена. Става въпрос за една наша обща приятелка. Вие ли сте Рики?

- Какво? Не. Няма начин да говорите с Джулия.

- Тогава ми дайте телефона й.

- Искате телефона на Рики?

- Не, искам номера на Джулия. Мобилния.

- Страхувам се, че това е невъзможно.

- Но...

Прекъсна ги шумоленето на пурпурната завеса. Появи се дребничка блондинка с кремав панталон и лилава блуза. Джиесемът беше залепен за ухото й, а лицето й беше намръщено.

- Не, кажи им да го върнат там, откъдето са го взели! -сърдито рече тя. Говореше носово, с австралийски акцент. В следващия миг зърна Стеф, прикри мембраната с длан и насочи показалец към гърдите й. - Работа ли търси?

Въпросът й беше предназначен за човека на рецепцията, който кимна.

- Не, не, търся една...

- Има ли виза? - попита блондинката, отмести дланта си от мембраната и излая: - Не там! Потърси зад папките, за бога! - После отново покри с ръка телефона. - Имали работна виза? - Подръпна крачола на панталона си, който се беше закачил за невероятно високото токче на обувката й.

Мъжът на рецепцията загуби част от секундата, преди да осъзнае, че въпросът е насочен към него.

- Не знам, не съм я питал. Имаш ли...

- Чух - прекъсна го Стеф. - Нямам работна виза, но...

- В такъв случай не ни вършиш работа - отсече блондинката, опипа носа си и я огледа изпитателно. - Имиграционните ни притискат. Всеки уикенд ни правят проверки. Нова ли си?

- Да, току-що пристигнах.

- Значи нямаш лични клиенти. Жалко, защото имаш хубава фигура.

- Търся една приятелка, която работи тук - поясни Стеф. - Казва се Джулия.

Откъм асансьора долетя мелодичен звън.

- Моля ви! - забързано добави Стеф, преценила, че портиерът всеки момент ще се появи. - Много е важно!

- Джулия, значи - промърмори блондинката и затвори джиесема си. - Англичанката Джулия? А ти си нейна приятелка?