Сузана Куин - Стъклени гейши

- Съгласихте ли се?

- Нима имах избор? - сви рамене Мама. - Томи прекрасно знаеше с кого си има работа: наивно шестнайсетгодишно момиче. Беше сигурен, че ще изпълнявам всичко, което иска от мен. На всичкото отгоре говорех и английски - едно много голямо предимство в бизнеса за привличане на клиенти. Разведе ме из заведението и ми показа малките сепарета, в които, както подозирах, мъжете и жените правеха всякакви неща. После ме вкара в стаята за преобличане зад бара.

- Стая за преобличане? - попита Джордж, без да спира да пише.

- Всъщност не беше стая, а по-скоро гардероб. Миришеше отвратително на уиски и на някакъв препарат за почистване на дъски. На вратата беше окачена униформата ми... - Мама се прокашля, елегантно вдигайки длан пред устата си. После отпи глътка чай.

- Какво представляваше тази униформа?

- Ученическа. Само дето полата беше малко по-къса, а блузата - по-тясна. Към нея имаше и яркочервена вратовръзка, която повече приличаше на шалче. През седемдесетте тези вратовръзки бяха много модерни. Томи дори ми връчи една ученическа чанта с истински учебници в нея. Които, естествено, никога не разгърнах... - Старата жена се усмихна широко. - След това ми каза да се преобличам и да започвам работа.

- Какво по-точно очакваше от вас? - приведе се напред Джордж.

Мама се прозя и поклати глава.

- Много се уморих, а и скоро трябва да тръгвам за работа. - Погледна часовника си и стреснато подскочи. - Ай! Много скоро! Трябва да се приготвя.

- Моля ви, само още няколко минути - рече репортерът.

- Не, Джордж сан - изправи се Мама. - Днешното интервю приключи.

- Кога да дойда пак? Може би утре?

- Ще видим. Позволете да ви изпратя до вратата.

„Каламити Джейнс най-големият клуб с компаньонки в „Ропонги“.

Алено-жълтият надпис светеше над трите стъпала, покрити с червена пътека. Над тях, от двете страни на блестящата врата от матирано стъкло, клечаха два златни лъва. До тях дежуреше мургав портиер със смокинг, а гладкото му лице почти не се различаваше от цвета на фалшивите лъвове.

Стеф изгуби много време, за да открие клуба на Джулия.

Поне половин час безуспешно се бе вглеждала във всяка сграда поотделно. Оказа се, че токийските нощни клубове бяха натикани по седем-осем в една сграда, като заемаха различни етажи. Това принуди Стеф да се спира на всеки два-три метра, за да оглежда рекламите на клубове, барове и ресторанти.

„Родео бар “ - 2 ет. „ Фън Тайм Караоке “ - 3 ет. Клуб „ Фламинго “-4 ет... Имената нямаха край. Между нощните клубове се гушеха ресторанти от американски вериги, до които се стигаше с кафяви асансьори, през развлекателни центрове и покрай магазини за домашни потреби, сред които имаше дори един, в който се продаваха единствено кукли в луксозни кутии. Но никъде не пишеше „клуб с компаньонки“.

Стеф откри този, който й трябваше, едва когато наближи границите на квартала, където клубовете и баровете намаляваха, отстъпвайки място на жилищни блокове и зелени градинки. „Каламити Джейнс “ заемаше цял ъгъл на главната улица, лакомо погълнал огромно пространство от претъпкания район за забавления.

Наранената й ръка започна да трепери в мига, в който зърна работното място на Джулия. Клубът изглеждаше по-занемарен и от най-скапания стриптийз бар главно благодарение вълчата мутра на портиера и кичозния вход. Може би щеше да се окаже, че професията компаньонка не е толкова чиста и безопасна, колкото твърдеше Джулия.

Стеф приглади косата си, оправи презрамката си и пое нагоре по покритите с червен мокет стъпала.

Портиерът се завъртя и вдигна ръка.

- Да?

- Здрасти. Познаваш ли момиче на име Джулия?

- Защо?

- Тя ми е приятелка и работи тук.

- А ти коя си?

- Нали ти казах - приятелка на Джулия. Ще ми позволиш ли да вляза и да се видя с нея?

- В момента е на работа - отвърна портиерът. - Няма да ти позволят да я видиш.

- Кой няма да ми позволи?

- Рики. Шефът. - Погледът му се плъзна над рамото й и проследи сребристото беемве, което завиваше в съседната уличка.

- Откъде знаеш, след като дори не си попитал? - запъна се Стеф. - Натам ли е рецепцията?

- Не можеш да влезеш - отсече, без да я гледа, портиерът. - Освен ако не платиш три хиляди за питие, плюс още десет за масата.

- Че кой ще ме спре? - вирна брадичка Стеф, мина покрай него и потъна в копринения мрак на пустото фоайе.

Насреща й блестеше златист асансьор, вграден в стена от фалшив мрамор. До него стърчеше пластмасова указателна табела, на която между неразбираемите йероглифи и фирмени надписи беше изписано „Каламити Джейнс“, ет. 5.