Сузана Куин - Стъклени гейши

- Томи дойде на гарата да ме посрещне - добави Мама. -Но не беше такъв, какъвто го помнех. Беше по-слаб, с много бледо лице. Приличаше на някакво огромно насекомо. Появи се на перона със синя кутийка бира „Кирин“ в ръка. Спомням си това много ясно. Пушеше и цигара, „Ларк“. Помислих си, че прилича на гангстер. Всъщност той беше гангстер, но тогава още не го знаех. Но се уплаших. Може би интуицията ми влезе в действие.

- И какво направихте? Избягахте ли?

- Не, въпреки че трябваше - усмихна се Мама. - И къде можех да отида?

- Може би обратно у дома? - подхвърли Джордж и избърса захарта от устните си.

- Не можех да се върна там - леко повиши тон Мама. -Майка ми беше бясна. Но както и да е. Приближих се към Томи, поклоних му се и обясних, че няма къде да се подслоня, защото баща ми не е дошъл да ме вземе. „Ще ти осигуря подслон - отвърна той. - Но ще трябва да работиш в клуба, за да си плащаш разноските, ясно?“ Какво можех да кажа? Нямах пари, нямаше къде да спя. Реших да остана при Томи, докато открия баща си и всичко бъде наред.

- Що за клуб беше това?

- Казваха им клип клубове и повечето от тях се намираха в близост до „сапунените бани“ в „Шинджуку“, за които ще ви разкажа по-късно. - Забелязала, че Джордж бърчи вежди, Мама побърза да добави: - Не сте ли чували за клип клубовете? Това са изключително скъпи заведения, в които специално назначени момичета привличат клиенти, обикновено чужденци. Аз дори не бях чувала за тях, преди да започна работа в клуба на Томи. Те не са типично японски.

Приведен над бележника си, Джордж намести химикалката между пръстите си.

- Томи имаше проблем с пиенето - продължи Мама. -Нещо, което не е характерно за японците. - Забелязала, че чашата на госта е почти празна, тя се наведе да я допълни с изящните движения на опитна компаньонка.

- Кога започнахте работа в този клуб?

- Веднага - отвърна Мама. - Направо от централната гара отидохме в квартала за забавления „Шинджуку“. Вечерта беше много топла, защото беше в разгара на лятото. Улиците бяха претъпкани с народ. Спомням си, че минавахме покрай сгради, опасани от грозни черни кабели. Мъжете бяха облечени в костюми, а някои от тях носеха големи черни очила. По онова време малко жени носеха кимоно, но тук-там все още се срещаха красиви жени, включително и гейши. Човек неволно затаява дъх, когато види гейша в Токио. Все едно да видиш голяма шарена пеперуда в някой тъмен и мрачен офис. Бяха толкова пъстри и свежи! А не като мен, както изглеждах тогава - с дълга черна коса, облечена с плисирана пола и блуза.

- Този клуб... в Квартала на удоволствията ли се намираше? - попита Джордж, запълвайки листа пред себе си със ситни сини букви. - Зоната, която някои хора наричат „Района с червените фенери“?

- Да. Отидохме до клуба на Томи с метрото. Бях много нервна. Спомням си, че когато слязохме на станцията „Шинджуку“, бях много доволна от навалицата, която ни пречеше да се придвижваме бързо. Беше ми много зле, постоянно преглъщах, за да не повърна. Жените по улицата бяха много елегантни - като повечето жени в Токио. - Мама се изсмя и добави: - А по онова време аз дори не подозирах за съществуването на изкуствени мигли. Мислех си, че токийските дами са се родили с прекрасните дълги и елегантни мигли, докато моите бяха къси и сплъстени. Толкова знаех и за гримовете, облеклото и останалите неща. Но сега е съвсем различно, нали? - Тя приглади избелялото кимоно върху бедрото си и сложи ръка на хълбока, заемайки надменна поза.

Джордж сведе очи към бележника си.

- И тъй, пристигнахте в клуба...

- О, да.

- Как се казваше?

- „Гранд бар Томи“. Намираше се на втория етаж на една улица с нощни клубове, които носеха западни имена -„Бонсоар“, „Пикасо“ и други подобни. Но когато пристигнахме, навън беше още светло и неоновите реклами бяха изключени. Имах чувството, че ми шепнат нещо.

- Сигурно сте били уплашена - подхвърли Джордж.

- О, да - кимна Мама. - След като се преместихме в Киото, бях забравила много неща за Томи. Бих казала, че така ми беше по-удобно. Той си беше истински пияница. От малка го помнех с питие в ръка. Освен това имаше много проклет характер. Чак когато влязох в бара, започнах да си спомням какво беше поведението му. Към мама, пък и към мен.

- По-точно?

- О, това не трябваше да го споменавам - махна с ръка Мама. - По-добре да ви разкажа за клуба. Не беше кой знае колко елегантно заведение, но предполагам, че никой не обръща внимание на обстановката, когато е погълнал достатъчно уиски. Томи изпращаше на улицата млади момичета, които да подмамват клиентите. Най-вече чужденци, които не могат да се оправят с японските цени. Аз трябваше да бъда едно от тези момичета.