Сузана Куин - Стъклени гейши

- Да не си... - Рики я изгледа подозрително. - Къде беше?

Стеф сви рамене.

- През цялото време бях тук.

Рики поклати глава.

- Започвам да развивам параноя като Ейнджъл.

Вечерта беше страшно натоварена. Рики постоянно местеше Стеф от маса на маса, като я оставяше едва по двайсет минути с клиент. Тя бе принудена да запомни толкова нови лица и имена, че в един часа вече се чувстваше замаяна и изтощена. Рики обаче не се отказваше.

- Стефи. Имаш нов клиент.

- Добре.

Стеф беше ужасно изморена и едва държеше очите си отворени. Постоянно си мислеше за паспорта в офиса на Майкъл.

- Двете с Джулия трябва да си го поделите. Не искам да чувам никакви скандали.

- Къде?

- Ето там.

Рики я заведе до масата, на която седеше Джулия, облечена с дълга червена рокля. Гледаше в очите някакъв клиент с изключително дебели вежди. Не се обърна, когато Стеф седна. Мъжът бе преметнал през ръка кафяво палто. Стеф си го спомни от вечерта, когато двете с Дженифър бяха отишли в „Скуеър Майл“. Тя се усмихна театрално и нежно го погали по ръката.

- Как се казвате? - попита.

- Саймън.

Той произнесе името си така, сякаш въпросът беше напълно излишен.

- Какво ви води в Токио, Саймън? Тук ли живеете? Или просто по работа?

- Все едни и същи въпроси - заяви Саймън.

Стеф се усмихна.

- Тогава ще поговоря за себе си. Двете с Джулия бяхме съученички. Интересно съвпадение, нали? Заедно с още едно момиче.

- Оттогава мина много време - намеси се Джулия.

- И знаете ли какво? Паспортът на нашата приятелка се намира в офиса на този клуб. Не е ли Странно? - Стеф погледна Джулия право в очите, а тя извърна глава.

- Не прави от мухата слон, Стеф.

- Защо? - Стеф се приведе над масата. - Наистина е странно. Клубът пази паспорта на Анабел, но тя не работи тук. Къде е отишла?

- Престани - изсъска Джулия. - Сериозно, забрави за Анабел. В противен случай ще научиш неща, за които ще съжаляваш.

Джулия се втренчи в клиента, който ги наблюдаваше с интерес. В този миг до масата се приближи сервитьор и остави две чаши с бяло вино. В едната плуваха кубчета лед.

- Сбъркал си масата - каза му Джулия и направи знак с ръка.

Той пренебрегна забележката й и се отдалечи. Изведнъж Рики се появи зад гърба на Саймън.

- Извинете, господин Финч. Може ли да обсъдим желанията ви отвън?

Саймън последва Рики към рецепцията. Стеф взе едната чаша, но Джулия я грабна от ръката й, преди тя да успее да отпие от нея.

- Недей.

Джулия изсипа виното на пода.

- Защо?

- Сбъркал е масата.

- За какво говориш? Когато ни носят напитки, сме длъжни да ги пием.

- Повярвай ми. Виното не беше хубаво.

Стеф се втренчи в празната чаша. Струваше й се съвсем нормална - на дъното просто се топяха кубчета лед.

- Имаше ли нещо вътре? - попита тя.

Джулия я изгледа разтревожено и сложи пръст на устните си.

- Какво означава това? Да или не?

- Ще ти поръчам друго питие - заяви тя и помаха на сервитьора.

- Как се досети?

- Саймън се връща - каза Джулия и изпъна гръб, за да вижда по-добре далечния край на клуба. - По-добре забрави за случилото се.

- Наистина ли тук слагат наркотици в напитките? - поинтересува се Стеф. - Анабел... прочетох за спящите красавици. За момичетата, които биват дрогирани и използвани за секс.

- Наистина не знам... Някои клиенти... - Джулия сниши глас. - Просто внимавай. Много компаньонки са се събуждали в непознати легла. Трябва да бъдеш предпазлива.

- Как са моите дами? - Саймън седна между Стеф и Джулия и ги прегърна. - Не е ли време за по още едно питие?

- Вече ги поръчах - обясни Джулия.

Докато Стеф вървеше към къщи същата нощ, снимката на усмихнатото момиче не излизаше от ума й. Анабел я наблюдаваше от баровете, клубовете и дори от нощното небе, на което през завесата от смог блещукаха няколко звезди. След като вече не работеше в клуба, защо Майкъл продължаваше да пази паспорта й?

Стеф искаше да поговори с Люк. Той беше единственият човек в „Ропонги“, който й се струваше нормален. Когато влезе в апартамента, тя почука на стаята му. Скърцащата врата се отвори и Люк застана на прага. Слабата му фигура изглеждаше необичайно едра заради огромната раница на гърба му.

- Люк, толкова се радвам да те видя!

- Нямам никакво време.

- Важно е, Люк. Трябва да ти кажа нещо.

Той погледна часовника си.

- Наистина се налага да тръгвам. Имам резервация за влака.

В ръката си държеше зелен плик.

- По това време?

-Да.

Той се насочи към входната врата.