Сузана Куин - Стъклени гейши

- А паспортите? Нали са в офиса? Лесно могат да ги открият.

- Не е престъпление да държиш паспорти. Те не са доказателство.

Всички влязоха във фоайето и Стеф се качи в асансьора заедно с Ейнджъл и три други компаньонки. Тъй като в него се побираха най-много пет души, останалите отвън скръстиха възмутено ръце. Очевидно бяха ядосани, че трябва да чакат в откритото фоайе. Бузите им се бяха зачервили от мразовития вятър.

Докато асансьорът пътуваше нагоре, момичетата мълчаха и гледаха в краката си. Стеф си спомни за написаното от Анабел. Тя имаше право - никой тук не се държеше приятелски.

Когато асансьорът пристигна на петия етаж, клубът беше пуст.

- Господи! - възкликна Стеф. - Все едно сме попаднали в свърталище на духове. - Празната сцена гледаше към масите, отрупани с недопити чаши и съдове с топящ се лед. -Къде са всички клиенти?

- В „Холивуд“ - отвърна едно от момичетата. - Майкъл винаги ги праща там. Ще се появят отново, когато Рики им даде сигнал.

- Не мога да стоя така - извика Ейнджъл по посока на бара, като не спираше да приглажда веждите си. - Наистина ще ни заловят и ще ни екстрадират. Трябва да връщам страшно много заеми.

- Престани да ме дразниш - намеси се друго момиче. - Заради теб се изнервям още повече. Просто ще се преструваме, че сме гости на клуба, както нареди Рики.

- Не, няма да се примиря! - Ейнджъл се обърна. - Всичките ми документи са в тях. Сигурно са ни погодили номер. - Тя тръгна към офиса.

- Почакай! - изкрещя Стеф. - Не отивай там. Ако Рики те хване... Не бъди глупава.

Но Ейнджъл вече бе влязла вътре и бе започнала да сваля документите от рафтовете.

- Недей! - Стеф я последва. - Не бива да оставаш в офиса. Ще те уволнят. Моля те...

Ейнджъл извърна глава и зарея воднистия си поглед някъде встрани от Стеф.

- По-добре е да се махнеш от тук - продължи Стеф.

През стената се чуваше гласът на Рики.

Става все по-лошо. Не знам как ще...

На лицето на Ейнджъл се изписа удивление, което прерасна в ужас. Тя изхвърча от офиса, сложила ръка на устата си.

Напоследък ни преследват постоянно. Като глутница ротвайлери...

По целия под бяха разпилени листове хартия. Рики веднага щеше да разбере, че някой е влизал там. След като Майкъл я бе заварил във фоайето и бе научил, че си е тръгнала по-рано от бар „Холивуд“, тя не можеше да си позволи да събуди нови подозрения. Ето защо започна да събира документите и да ги слага обратно на рафтовете.

Кой дали е дошъл? Не, Майкъл си тръгна...

На земята имаше квадратна кутия, увита с червена лепенка. Това е пратката, оставена от Амир, помисли си Стеф. Какво ли има в нея? Наркотици? Порнография? Изглеждаше твърде малка, за да побере списания или филми, а ако беше пълна с кокаин, количеството би стигнало на Майкъл за цяла година. Кутията беше старателно запечатана. Въпреки че проявяваше любопитство, Стеф реши да не й обръща внимание и продължи да събира листовете от пода.

Паспортите се намираха на същия рафт като преди. Докато подреждаше документите до тях, тя забеляза, че британският паспорт, който бе взела за своя собствен, липсва от купчината. Стеф се разтревожи. Те бяха на толкова видно място... Ами ако някой го бе откраднал?

Стеф взе няколко паспорта, махна гумения ластик и започна да ги преглежда, търсейки златистия герб с лъва и еднорога, отпечатан върху тъмночервен фон.

Повечето паспорти имаха червен цвят, тъй като мнозинството от компаньонките в „Джейнс“ бяха от Русия или Чехия, но сред тях се мярнаха няколко сини от Австралия и два-три черни от Америка. Когато попадна на паспорт от Обединеното кралство, Стеф усети как дишането й се учестява. Беше сигурна, че не е нейният. Гънките му изглеждаха различни. Тя все пак го отвори, за да види името и снимката. Вътре зърна образа на Джулия.

Стеф долови стъпките на други момичета, които слизаха от асансьора. Остави документа върху купчината и премина към останалите. Америка, Русия, Русия, Чехия, Русия... Обединено кралство. Бързо разгърна паспорта. От страницата й се усмихваше красиво момиче с гъста тъмно-руса коса. Имаше здрав и бодър вид като фермерска дъщеря. Отдолу пишеше „Анабел Джоунс“. Ръката на Стеф затрепери. Тя не откъсваше очи от снимката, като прочиташе името отново и отново.

Анабел.

В следващия миг стъклената врата към рецепцията издрънча и Стеф мигновено затвори паспорта, след което сложи цялата купчина върху рафта. Изтича навън и седна на най-близкия стол. Опитваше се да запази спокойствие, докато наблюдаваше как Рики се приближава между масите.