Лия Флеминг - Пощенската картичка

Кали се пресегна и докосна ръката му

- Един свещеник и монахините в Германия спасиха живота ми. Толкова съжалявам. Феран бе любовта на живота ми. Бяхме много щастливи заедно. Той щеше да бъде чудесен баща -каза тя.

- Уви, няма повече синове...

Кали се усмихна през сълзи.

- Тук грешиш, Карел. Аз имам син, Дезмънд Луи. Той е син на Феран и ме чака в Шотландия.

Карел закри лицето си с длани от вълнение.

- И Феран никога не е научил за него?

- Щях да му кажа, когато дойде в Лондон, но войната ни попречи и така и не се срещнахме. Сега се прибирам у дома при Дезмънд. Просто се надявах на чудо...

Карел поклати глава.

- Това е чудото, Каролин, надеждата за бъдещето сред този мрачен свят. Мислех, че всичко е изгубено, а сега това? - Той допи питието си, за да се успокои. - Само ако брат ми бе знаел за сина си, може би това би го възпряло да поема рискове.

Отвори друга бутилка. Ръцете му трепереха от радост и въодушевление, докато Каролайн описваше Дезмънд, неговите черни къдрици и сини очи.

- Не съм го виждала от три години. Почти на седем е. Мислех, че е мой дълг да направя това, което направих, но не осъзнавах какво ще ми струва и че ще бъда толкова време далеч от него. Аз съм от малцината късметлии, които оживяха. Да се надяваме, че бъдещето ще бъде по-добро за него и за всички деца, разделени от семействата си заради войната.

Карел кимна и й подаде брендито. Тя го изпи на един дъх и двамата седяха така в мълчание, осмисляйки новините, които бяха научили.

След няколко минути Карел се изправи, отиде до голям дървен скрин до стената, отвори едно чекмедже и извади кутия оттам.

- Синът трябва да притежава това от баща си. Само него мога да му дам. Нямам дори снимка.

- Не се тревожи, аз имам няколко снимки на Феран от Кайро.

Кали отвори ключалката на кутията. Вътре имаше медал, Croix de guerre - военен кръст, закачен на лента с червени и зелени ивици.

- Дава се за храброст, най-високата награда в страната ни... Трябва да разкажеш на сина си всичко за Луи-Феран.

- Благодаря ти, ще го направя, обещавам. Той ще го пази до края на живота си. Но какво ще правиш ти?

- Имам църквата си и къща. Земята ще се обработва, но замъкът... няма смисъл. Не ми е нужен. Каква полза от разни неща, когато няма хора, които да им вдъхват смисъл? -

Въздъхна. - Ела да ти покажа къде почиват роднините ми...

Заведе я до малката църква и гробището зад замъка и я остави да повърви сама сред редиците покойници от рода Ван Грутен. Докато четеше имената им, тя видя графинята -имаше нейна снимка в каменна рамка, както и една на Жан-Люк в униформа.

- Феран не е тук. Маман поиска да вземем тялото му, но така и не ни го дадоха.

Кали искаше да каже нещо, за да го утеши. Толкова много души бяха погубени, прахът на толкова хора бе разпръснат от вятъра в четирите посоки на света. Толкова много смърт и разруха, помисли си тя... Притъмня й при спомена за комина на крематориума и болезнената миризма на изгоряла плът, която изпълваше целия лагер. Карел видя, че тя залита, и протегна ръка, за да я хване.

- Прибери се у дома, при семейството си. Радвай им се. Разкажи им каквото можеш, разкажи им какво си видяла. Това е единственият начин да сме сигурни, че няма да се повтори. Ще живея малко по-леко, след като знам, че частица от брат ми е някъде там, жива. Не всичко е било погубено, както смятах. Благодаря ти, че дойде. Радвам се, че се видяхме. Моля те, не ме забравяй, нека поддържаме връзка. Бих искал да видя племенника си някой ден.

- И аз ще се радвам той да се запознае с теб - отвърна Кали и разтърси силно ръката му. -Утре летя за Лондон. Споменавай ни в молитвите си. Не е лесно да се върнеш у дома след толкова дълго време.

Дезмънд

1945-1947 ГОДИНА

Лети, хубава лодке, като птица с криле.

Напред, викаха моряците; отнеси момъка, роден да бъде крал, през морето до небето.

Дезмънд погледна към сивата метална грамада - „Стърлинг касъл“. Как такъв голям кораб успяваше да плава над водата, след като бе толкова тежък? Той се извисяваше високо над него в небето и момчето стисна ръката на Джеси много здраво, докато се качваха на борда.

- Помни, че трябва да ме наричаш „лельо Джеси“, а аз ще те наричам „Лу“ Нали не си забравил? Много е важно.

Дезмънд кимна, беше му по-интересно да оглежда палубата и войниците, застанали един зад друг на пристанището с обърнати шапки. „Те чакат да се качат на борда, за да се приберат у дома след войната“, каза му Джеси. Шотландия вече изглеждаше толкова далечна и Дезмънд се зачуди дали липсва на баба Фий.