Лия Флеминг - Пощенската картичка

Шофьорът я откара до къщата на Марта ван Хуг, но тя сега принадлежеше на друг и нямаше нов адрес за връзка. Кали убеди младия офицер да я откара до шато „Грутен“, защото се надяваше, че Феран може да я чака тук, както правеше в сънищата й. През целия път от Лайпциг се бе вкопчила в тази глупава фантазия, тъй като не желаеше да се откаже от надеждата си, колкото и малка да бе тя.

Докато наближаваше руините, видя, че там има някакъв мъж - висок, тъмнокос, който се привежда над боклуците, подбира някакви неща и ги слага внимателно в една ръчна количка. Кали спря и се втренчи в него. Не можеше да е... и все пак... Сърцето й трепна от радост за миг. Любимият й бе тук, невредим, точно както бе мечтала! Затича се по чакълената пътека, прескачаше камъни и зидове, задъхваше се от вълнение, но тогава мъжът вдигна глава и тя отново се върна рязко в реалността. Това не беше Феран. Опасяваше се, че навярно е някой мародер, обиращ всичко ценно от останките като лешояд.

- Мога ли да ви помогна? - попита той. Изглеждаше уверен в правото си да бъде тук, поведението му не бе типично за крадец.

- Търся графиня Ван Грутен... Идвала съм тук преди войната - каза Кали, зачудена кой може да е този мъж.

- А, училището на маман за млади дами... Какви дни бяха някога, а сега... - Той се изправи и й протегна ръка. - Аз съм Карел, син на графинята. Опасявам се, че новините не са добри. А вие сте...?

- Каролайн, приятелка на брат ви Луи-Феран... - Кали замълча, осъзнала, че всеки момент ще научи истината, но не желаеше да види изражението на лицето му. - Той говореше често за брат си, свещеника, и за Жан-Люк... Как са те?

Трябваше да попита. Трябваше да научи истината.

Мъжът сведе глава.

- Значи ти си английската дама на Феран.

Имаше нещо старомодно в начина, по който описа взаимоотношенията им.

- Той не би искал да види тези руини. Имаше такива планове... но предполагам, че всички имахме планове. Сега остана само тази земя... - каза тихо и сви небрежно рамене.

Кали разбра какво ще чуе от начина, по който той се колебаеше да отговори на въпроса й.

- Мъртъв ли е? - попита тя, като реши да му спести мъката сам да произнесе тази дума.

- Опасявам се, че да. Като толкова много други смели патриоти. - Погледна я косо, за да прецени реакцията й. - Съжалявам.

- Как? - изрече тя. Усети как й се завива свят от тази новина. По-добре да разбере всичко наведнъж, истината, която толкова дълго бе подозирала.

- Това не е подходящо място, за да обсъждаме толкова важна тема. Къщата до конюшните е цяла. Ще намеря нещо за пиене - каза нежно Карел, забелязал паниката й. - Сама ли сте?

- Имам шофьор, но съм сигурна, че той ще изчака до портата.

Вървяха мълчаливо. Кали се опитваше да осмисли думите му, но у нея бе зейнала огромна дупка, вътрешностите й бяха изтръпнали, докато вълна на тъга пропълзяваше по тялото й.

Единствената стая бе претъпкана с картини и свещници, тигани и счупени съкровища, възглавница, покрита със сажди, и обгорени по краищата книги. Миришеше на пушек и отчаяние.

- Спасяваме каквото можем от пепелищата. Германските офицери бяха превърнали замъка в команден център, но по време на освобождението бе отвоюван обратно. Майка ми живя тук до смъртта си. После една нощ цялата къща бе унищожена за миг.

Как ли гордата графиня бе преживяла това нападение, ужаса от целия й дом да остане една-единствена стая?

- А Феран?

Кали искаше да узнае съдбата му. Карел бутна в ръката й чаша бренди и й посочи един дървен стол.

- След поражението на армията ни и в началото на окупацията се опитаха да ни убедят, че нищо няма да се промени, но това не продължи дълго. Той прие пост в университета и се опитваше, доколкото е възможно, да отстоява езика ни, да следва графика си. Но всичко трябваше да се води на немски. Всички преподаватели бяха под наблюдение. Той се включи в съпротивителното движение, разпространяваше листовки и брошури. Издаваха вестник и го раздаваха по улиците, но бе само въпрос на време да ги предадат, арестуват и екзекутират. Нищо не можах да направя. Дори не ми позволиха да го посетя в затвора „Сен Жил“. Опитах... - Карел плачеше, докато говореше.

Кали ахна и поклати глава. Феран е бил на същото място като нея. Възможно ли е да са били толкова близо един до друг, отделени само от стени и стълбища? Само ако... Но как бе възможно нещо да я шокира след „Равенсбрюк“? За нея вече не бе останала никаква надежда.

- Новината за смъртта му погуби майка ни. Загубихме Жан-Люк при Дюнкерк. Опитал се да прекоси канала до Великобритания. Удавил се. Сега вече не остана нищо от семейството ни, никакво бъдеще, никакви наследници. Аз съм свещеник... или поне бях такъв. Мисля, че вече не съм убеден в призванието си. Ние имаме поговорка: „Загубите, грешките и войната вървят заедно и с тях скоро изчезва и истината.“