Лия Флеминг - Пощенската картичка

Споменете в молитвите си към Бог тези мъже и жени от европейската Съпротива, тайно обучени в Больо да водят самотна битка срещу хитлеристка Германия. Преди да влязат в окупираната от нацистите територия, те намериха тук малко покой и душевен мир.

Този мир, за който се бореха.

Аделаида, Австралия, 2002 година

Обаждането от болницата дойде посред нощ. Макар и очаквано, бе шокиращо.

- Баща ви пита за вас, Мелиса. Мисля, че иска да си отиде с чиста съвест - каза притеснено медицинската сестра.

„Защо да ходя? - запита се Мел. Зави й се свят. - Защо да ми пука? Той определено не е най-добрият баща на света. Къде беше, когато се нуждаех от него след смъртта на мама? Кога ми е давал друго освен чекове и неизпълнени обещания?“

И все пак нещо по-силно от гнева я накара да скочи от леглото и да се обади за такси. Нахлузи дънки и тениска, преди да наплиска лицето си със студена вода.

Лю Бойд бе последният й кръвен роднина на този свят. Годините тежко пиянство бяха разказали играта на черния му дроб и това, че бе преуспял, сега не му беше от никаква полза. Освен това Мел се чувстваше длъжна пред майка си да го види за последен път.

Из притихналите болнични коридори отекваха само нейните забързани стъпки, а сърцето й се свиваше при мисълта какво я очаква в частното крило. Единствения път, когато го бе посетила, бе дошла бликаща от радост и вълнение с новината, че е спечелила бленуваната от нея следдипломна музикална стипендия за Кралската академия в Лондон, но усмивката й бързо изчезна, щом видя някога едрия мъж, превърнал се в кожа и кости. Разговаряха за незначителни неща, но тя бе шокирана от промяната в него и с облекчение избяга.

Този път бе различно. Това бе сбогуване. Сърцето й туптеше от притеснение, докато се чудеше какво ли има да й каже, което не бе могъл да сподели преди.

Лю седеше облегнат в леглото си, до него имаше кислородна маска. Някога загарялата му кожа сега бе пожълтяла като стара хартия, бузите му бяха хлътнали, от химиотерапията косата му бе окапала и само тук-там се бяха запазили отделни кичури. Беше като сянка на предишния хубав мъж. Щом видя дъщеря си, той й протегна костеливата си ръка.

- Ти дойде - прошепна с пресипнал глас. - Не бих те винил, ако бе отказала.

- Обадиха се и казаха, че искаш да ме видиш.

Гласът на Мел потрепна, докато сестрата излизаше от стаята, за да ги остави насаме. Приседна и се втренчи в крехката фигура срещу себе си, опитвайки да си поеме дъх, потресена от влошеното му състояние. Как би могла да си помисли да не дойде?

Той се обърна бавно и се втренчи в нея със сините си очи.

- Не бях особено добър баща, нали?

- Ти си единственият, когото съм имала - отвърна тя, като се мъчеше да потисне годините разочарование. Беше толкова енергичен човек, създаде огромна строителна империя, натрупа истинско състояние... и за какво?

- Време е да си изясним всичко, Мелиса. Съжалявам, че те разочаровах толкова много пъти. Наистина обичах теб и майка ти, но когато тя загина в автомобилната катастрофа, не можах да го понеса. Изгубих връзка с действителността, както казват сега. Съжалявам, хлапе. Винаги съм се гордял с теб и с тези твои чудесни дробове.

Млъкна, сякаш всяка дума, която произнасяше, му причиняваше агония.

- Често съм се чудил откъде си наследила прекрасния си глас. Не е от мен или от майка ти със сигурност. Тя беше музикален инвалид, мир на праха й. Може би талантът се предава през поколение.

- Не ме повика тук, за да говорим за гласа ми - прекъсна го Мел. - Съжалявам, но не те разбирам.

- Естествено, че не разбираш. Аз самият не се разбирам, но трябва да ти разкажа една история и се надявам, че времето ще ми стигне.

Пое си глътка въздух през кислородната маска.

- Преди много време дойдох тук с кораб от Англия заедно с маман, баба ти Бойд. Беше след войната. Не помня защо дойдохме, нито къде отидохме. Истината е, че не знам кой съм, Мел. Нямам свидетелство за раждане. Трябва да го знаеш, в случай че... - Гласът му секна и Мел усети, че очите й се насълзяват. Протегна ръка и докосна неговата.

- Вече няма значение, татко. Това е минало.

- Грешиш. Живях с тези бели петна цял живот. Веднъж в една от рехабилитационните клиники срещнах терапевт, който искаше да се подложа на хипноза, но не го направих. Сега ми се иска да го бях сторил. Така може би щях да се изправя лице в лице с всичко, вместо да се опитвам да потисна тъгата си. Бях затворена книга за теб със запоите си и с променливите си настроения. Не заслужавах любовта на майка ти.