Лия Флеминг - Пощенската картичка

Винаги й беше трудно да напуска Лондон, с целия блясък на живота и многобройните ангажименти там, но сега в Далраднор Лодж имаше телефон и тя можеше да следи обявите за нови прослушвания. Сезонът бе спокоен, всички бяха извън града - на лов или заради училищната ваканция. Но шотландската учебна година имаше различни срокове от английската, с прекъсвания през септември, така че тя щеше да оползотвори максимално посещението си и да помогне на жените от домакинството в грижите им за Каролайн. Пикници, излети, лакомства - няколко дни щеше да я поглези. Все пак бе рожденият й ден. Бяха минали месеци от великденското й посещение и тя се чудеше дали детето е пораснало, дали дрехите, които й бе купила, щяха да й станат. Искаше й се да дойде по-рано, но пиесата вървеше добре - да не повярваш, а след това остана на прослушване за нов филм, макар че от това не излезе нищо.

Гледаше през прозореца на влака, докато хълмовете ставаха по-стръмни, а пейзажът - по-суров, и усети завръщането на възбудата, на тревожността, както и на чувството на вина, което винаги изпитваше, когато се завръщаше в Далраднор. Спомни си първото си посещение тук, когато все още бе зашеметена от смъртта на Артър и от прочитането на завещанието, с което той й оставяше тази къща. По време на дългия път на север с Марта и бебето се бе чувствала като изгнаник. Но когато отвори големите порти от ковано желязо и видя хубавата, осветена от звездна светлина къща, веднага разбра, че е намерила своето убежище. Лампите бяха запалени и вратата се отвори рязко.

Икономката ги посрещна с изненада.

- Ужасихме се, когато научихме за смъртта на капитана. Е, кой е това? - погледна тя повитото в дебело одеяло бебе, чието личице се подаваше от завивката. - Не знаех, че ще имаме мъниче.

След това дойде голямата лъжа.

- Това е моята племенница, Каролайн. Родителите й загинаха в катастрофа. Аз съм единствената й роднина. А това е нейната бавачка - добави Фийби и посочи Марта.

Бе живяла с тази лъжа в продължение на години, но все още не й беше лесно. Това, което детето не знаеше, не можеше да го нарани. Беше по-добре, отколкото да го наричат „копеле“. Измамата бе дала възможност на Фийби да продължи със своята дейност през войната. Смело решение, но какво друго можеше да направи, за да защити и двете?

Това бе домът на Каролайн. Не й беше лесно да вземе решението да остави момичето тук с Марта, нито пък да го изпълни, но то си имаше своите предимства. Къщата се намираше на открито, сред просторен пейзаж с великолепна гледка. Селото бе на по-малко от километър надолу по пътя. Имаше тенис корт и достатъчно свободно пространство, за да се скита едно дете на воля, но и в безопасност. Въздухът бе чист.

Първата година Фий също бе останала, за да се възстанови от смъртта на годеника си Артър - смърт, която сега й се струваше далечна като сън. Далеч от любопитни очи, тя се привърза към персонала на къщата, към хората от селото, които се възхищаваха на рода Сетън-Рос и бяха толкова мили с нея, когато научиха, че е годеница на Артър и е получила телеграмата за смъртта му само няколко дни преди сватбата им.

След това светлината на прожекторите и блясъкът на сцената отново привлякоха на юг бившето „весело момиче“ 8, изявявало се някога на сцената на театър „Гейети“. Всичко започна, когато гостува в „Ърскин Хаус“, величествено имение, превърнато в болница на река Клайд, специализиран център за войници и моряци инвалиди. Фийби забавляваше момчетата в голямата зала с песни от някогашните си представления, пиеше чай с тях на терасата, докато гледаше как големите кораби бавно плават по реката. Понякога вземаше Каролайн да ги развеселява, но детето се плашеше от обезобразените мъже. После дойде обаждането от Юношеската християнска асоциация с предложение Фийби да се включи в концертната им обиколка из страната и тя разбра, че дългът й е да бъде с тях, а не да седи безучастно в къща, пълна с жени. Трудно бе да тръгне, но когато Каролайн почти не забеляза отсъствието й, защото бе по-скоро привързана към Марта, разбра, че е постъпила правилно.

Укориха Фийби за първи път, и то доста сурово, едва когато старата й приятелка Кити се завърна болна от дизентерия в родината от Солун 9, и тя я доведе в Далраднор, за да се възстанови.

- Какво, за бога, си мислиш, че правиш, като си зарязала това дете тук, в пустошта?

- Всички смятат, че съм й леля, а не майка - призна Фийби и Кити я погледна с ужас. -Така е по-добре - продължи, като се надяваше, че приятелката й ще разбере нейните мотиви.