Лия Флеминг - Пощенската картичка

- По-добре за кого? Лъжа като тази е много опасна - отсече Кити. - Проблемът с теб е, че винаги си искала да пърхаш като пеперудка от цвят на цвят, Фийби. Тя е твоя дъщеря - как ти е хрумнало да я излъжеш така?

- Прекалено малка е, за да й разкрия истината. Ще й обясня всичко, когато порасне. Виждаш колко е щастлива тук. Това е прекрасно място за отглеждане на дете.

- И двете ще си платите за това един ден - каза Кити с острота, която засегна Фийби. -Виждам колко е красиво тук, хората от домакинството са мили и Кали е щастлива, но всичко се основава на лъжи. О, внимавай. Още не е прекалено късно, за да поправиш грешката си.

Колкото и да уважаваше честността на приятелките си, Фийби не беше готова да се вслуша в техните предупреждения. Те просто не разбираха. Клетата Кити бе вързана с грижата за застаряващите си родители и се опитваше да се приспособи към живота в една лондонска болница, след като се бе освободила от шотландските Дамски болници. Мейси Гибънс, другата й приятелка и съквартирантка от онези шеметни театрални години, изненада всички, като напусна сцената, за да основе школа за танци и драматургично изкуство в Кенсингтън заедно с Били Демейн, нейния театрален партньор. Всички те бяха присъствали на раждането на Каролайн и пазеха тайната на Фийби, но никой не одобряваше решението й.

Фийби не беше казала на Кити, че след като научи за смъртта на Артър, Били предложи да се ожени за нея, за да даде името си на бебето. Това щеше да е по-лошо от решението, което бе намерила. Били беше скъп приятел, но не ставаше за съпруг. Тя знаеше, че той е великодушен и щедър човек, който също така се грижи и за репутацията си. Като женен мъж щеше да се спаси от клюките, макар всички в театралния свят да знаеха за неговите наклонности. Бракът им щеше да е фарс.

Мейси обожаваше бебето Каролайн.

- Ще пропуснеш цялото й детство - предупреди тя Фийби. - Ако имах малко момиченце, не бих я оставила с непознати. Такава късметлийка си, че я имаш.

Фийби не се чувстваше късметлийка - от време на време ужасно й тежеше да носи отговорност за всичко. Тя трябваше да бъде и баща, и майка на детето, трябваше да се грижи за получаването на доходите от акциите и фондовете, да ръководи домакинството на Далраднор от разстояние, да гарантира за плащането на сметките и поемането на разходите, като същевременно организираше собствената си кариера така, че да е в синхрон с всичко останало. Като леля можеше да влиза и излиза от живота на Далраднор, без да предизвиква неудобни въпроси.

Тя обичаше Каролайн. Нямаше търпение да види малкото момиче и то да се хвърли в обятията й с викове: „Лельо Фий, лельо Фий, ти наистина дойде!“ Завърташе я край себе си, докато и двете се замайваха и падаха на тревата. Но винаги, скрит в потайно ъгълче на съзнанието й, лежеше страхът от истината, която щеше да избухне някой ден, и съжалението, че Артър Сетън-Рос така и не видя малката си дъщеричка. Ако Фийби разкриеше истината, на Каролайн щяха да лепнат етикет „незаконна дъщеря на неомъжена майка“. Вкарваха жените в лудници и в приюти за бедни и за по-дребни неща.

Изпитваше вина и задето не бе споделила тайната със собствения си баща, преди той да умре внезапно от белодробно усложнение по време на испанската грипна епидемия 10. Не говореше изобщо за скромния си произход от Лийдс. Бе използвала ненавременната злополука с брат си Джо, за да даде на Каролайн родители. Другият й брат, Тед, който бе женен, бе изчезнал и тя не се бе чувала с него от години. Имаше толкова много тайни за пазене и Фийби се срамуваше от това, но така бе по-добре. Не беше нужно да рискува обществото да я укорява.

Сега бе напълнила багажника на колата с изненади - чудесен нов тоалет за Марта, кошница с екзотични плодове за кухнята, а за рождения ден на Каролайн бе измислила идеалния подарък. Докато Там я возеше бавно по алеята с липите към обръщалото за коли пред входната врата, тя вдигна поглед към старото имение и се възхити на стъпаловидните му фронтони и капандурите от червен пясъчник; на френските прозорци, водещи към каменната тераса, от която се слизаше към безупречните морави и тенис корта. Всеки път, когато се завръщаше, мислеше как Артър се е прибирал тук през лятото, горящ от нетърпение да яхне коня си, да отиде на риболов или на пикник край езерото. „Доведох бебето ти на мястото, където си бил най-щастлив, каза му тя в мислите си. Знам, че тя ще има дълбоки корени тук. Надявам се, че ако не за друго, поне за това се гордееш с мен.“ Но дали Артър би го одобрил? Никога нямаше да разбере. Последното му желание, за голям ужас на семейството му, е било да им даде тази къща.