Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Във вестниците е писано много за децата имигранти - продължи Хари. - Но не мисля, че е от онези клети сирачета, които са били докарани с кораби тук след войната. Никога не е говорил много за онзи период, освен че семейство Бойд са спасили живота му

- Осъзнавате ли, че разбрах, че не са мои дядо и баба, едва на смъртния му одър? - попита рязко Мел. - Защо не е споделил това с мен, вместо да обвива цялата история в мистерия?

Хари седна на стола си и въздъхна.

- Срещал съм и други като Лю, хора без минало. Не можеха да си спомнят нищо, а и не беше останал никой, който да им помогне да възстановят спомените си. Лю също никога не говореше за миналото си. Може би животът му е започнал лошо. Хората правят всичко по силите си, но мисля, че едва ли ще научим нещо повече, освен ако в тази кутия няма някаква по-съществена информация. Не съм отварял нищо, адресирано до теб. Надявам се, че всичко е тук - това, което той е искал да знаеш, Мелиса. Знам, че не е бил много добър баща, но той се гордееше с теб.

Мелиса взе кутията от него и поклати глава.

- Благодаря. Предпочитам да я отворя насаме.

- Ако мога да ти бъда от помощ, на твое разположение съм - каза Хари и я съпроводи до входната врата на кантората.

Мел кимна леко и тръгна по стълбището надолу, сред оживения трафик и яркия слънчев следобед, запътила се към Музикалното училище, за да прибере кутията в шкафчето си. Щеше да я остави там за една седмица, докато уреди формалностите по бъдещото си обучение - едва тогава щеше да я отнесе у дома.

Кутията остана неотворена още една седмица. Просто не успяваше да събере сили и да се изправи срещу това, което можеше да открие вътре. Една вечер обаче любопитството й надделя и след като се въоръжи с бутилка сира и голям млечен шоколад, Мел отнесе кутията в апартамента на баща си. Беше обзаведен с черни кожени дивани и много стъкло - бездушно място, в каквото не би могла да живее. Сега изглеждаше по-пусто, отколкото преди.

Това беше частно бдение, нещо между тях двамата. Наля си голяма чаша вино, преди да седне и да отвори адресираното до нея писмо. Сърцето й се сви, когато видя познатия почерк. От плика на пода изпадна някаква картичка. Вдигна я. Имаше стара британска марка с лика на краля и кралицата и бе адресирана до „Мистър Дезмънд Лойд-Джоунс и мисис Кейн, „Руби Крийк“, Южна Австралия“.

Съобщението на гърба гласеше: „На скъпия ми Дезмънд... от мама с много любов.“

Мелиса обърна картичката, за да разгледа изображението - пожълтяла стара снимка на някакво селище, разположено до езеро.

После с треперещи пръсти взе писмото на баща си.

Скъпа Мел,

Съжалявам, че ти стоварвам това на главата, но се чудех дали ще успееш да разплетеш мистерията, която аз не успях да разгадая през целия си живот. Смятам, че ти дължа обяснение...

Имам тази пощенска картичка от години. Намерих я, когато разчиствах вещите на старата баба Бойд. Беше пъхната сред любовните писма на папа, дядо ти. Запазила я е по някаква причина и когато видях снимката и името, просто знаех, че има нещо общо с мен. Не ме питай „защо“, някак си го усещах, смътен спомен, който не излизаше на повърхността, но когато попитах папа, той просто се засмя и отклони въпроса. Каза ми, че мама харесвала снимката. Напомняла й за дома й в Шотландия преди войната.

Знаех, че ме залъгва, затова запазих картичката, както и някои други неща.

Не помня много от идването си в Австралия. Спомените ми са като парченца натрошено стъкло: фрагменти, цветни проблясъци в калейдоскоп. Помня вкуса на метала от перилото на кораба, лющещата се сива боя, солените пръски по бузите ми; това са образите, които понякога изплуваха в сънищата ми. Някои парченца бяха тежки като олово - мрачни спомени. Сякаш надничах през дупка във висока стена към градина, пълна с красиви цветя. Не съм голям специалист по цветята, както знаеш - не мога да различавам растенията, но съм сигурен, че някъде там усещах аромата на рози.

Не се опитвам да си намеря извинение, но упорито се стараех да залича тези спомени и откъслечни парченца от живота си. Може би, ако се бях изправил лице в лице с тях, щях да те накарам да се гордееш с мен, а не да се срамуваш. Бойд бяха добри хора, но не бяха склонни да изразяват щедро похвалите си и да демонстрират открито привързаност, а аз копнеех за това. Майка ти бе тази, която отвори сърцето ми. Иска ми се нещата да се бяха развили различно за всички ни... Предавам щафетата на теб. Имаш правото да знаеш какво ме е направило човека, който бях, този досадник... и не само. Между мен и миналото ми се издига истинска Берлинска стена.