Лия Флеминг - Пощенската картичка

Лю погледна дъщеря си, сякаш я виждаше за пръв път.

- Чувствах, че пропилявам огромна част от потенциала си, любов моя. Работих толкова усилено, за да залича травмите от детството. Родителите ми бяха мили с мен, но те не споделяха за миналото ни, а аз не се и опитах да узная повече за тях, докато не стана прекалено късно. Когато попитах баба ти за някои неща, тя не пожела да ми каже нищо. -Усмихна се и поклати глава. - Майка ти успя да отвори сърцето ми за любовта, но аз предадох и двете ви. Срам ме е, че те пренебрегвах. Обърках всичко - с теб и с майка ти. Мислех си, че ако постигна успех, ще ви докажа, че мога да се грижа за вас, но отидох твърде далеч. Исках да се гордееш с мен, но никой не се гордее с обикновен пияница.

- Стига! Вече няма значение... - Мел усети, че сълзите й ще рукнат.

- Само ако знаех... В паметта ми има бели петна, но помня едно нещо от времето, когато бях дете... Някой ден ти ще имаш свои деца и те трябва да познават миналото на семейството си, за да знаят кого да обвинят за провалите си. Оставих някои неща за теб при Хари Уебстър, адвоката ми. Обещай ми, че ще отидеш и ще го потърсиш, когато си замина.

- Какво се опитваш да ми кажеш? - Мел се наведе напред, за да го чува по-добре.

- Когато отидеш в Англия, може да откриеш местата, свързани с мен; хора, които може да са ме познавали. Исках да го направя сам, но все бях прекалено зает, а сега вече не разполагам с време. Но знам, че баба ти не беше моя истинска майка. Имаше една дама, която веднъж дойде от Англия... аз бях малък... - Млъкна и се втренчи в стената. - Ще откриеш ли коя е била и защо така и не дойде повече? Може още да е жива. Моля те, Мел, преди да е станало твърде късно. Ще го направиш ли за мен?

Паника обзе Мелиса, когато осъзна какво иска от нея.

- Защо не си ми казвал това преди? Можехме да я потърсим заедно.

- Не съм мислил много за тези неща, преди да се разболея, а после, с химиотерапията, просто ми излетя от главата.

Лю се отпусна назад в леглото, сякаш бе останал съвсем без дъх.

- Виж Хари... той ще ти помогне... и ми прости, че те разочаровах...

Това бяха последните думи, които Мел чу, докато сълзите обливаха лицето й.

Сестрата влезе отново в стаята. Навън почти съмваше.

- Починете си, мис Бойд. Не му остава много.

- Ще остана - прошепна тя. - Не искам да е сам.

Един следобед, две седмици по-късно, облечена в черния си костюм за прослушвания, Мелиса вървеше по оживената Кинг Уилям стрийт, а после изкачи стъпалата към офиса на „Хари Уебстър и съдружници“, за да се срещне с главния съдружник във фирмата. Беше отлагала срещата възможно най-дълго и сега се чувстваше нервна, защото най-сетне щеше да се види с този непознат. В ума й се щураха множество въпроси, а имаше човек, който можеше да й даде някои отговори.

Уебстър бе дундест дребен мъж на възрастта на баща й. Със сплескания си нос и широките рамене, изпъващи сакото му, приличаше на ръгбист. Лицето му бе червендалесто. Усмихна й се и я покани в претъпкания си с папки, книги и чаши за кафе кабинет. Стените бяха покрити с дипломи, доказващи неговите юридически квалификации, и навсякъде имаше спортни трофеи, които затискаха купчините документи.

- Много съжалявам за загубата ти, Мелиса. Лю толкова се гордееше с теб. Чух, че кандидатстваш за наградата „Елдър Хол“ 1. С баща ти се познавахме от доста време... училище, а и после... Беше невероятен, подреден... - Засмя се и се огледа из кабинета си. -Не като мен. Баща ми познаваше семейство Бойд и се грижеше за техните дела.

Погледна я право в очите, после се протегна към шкафа, измъкна една кутия от обувки от отрупаните рафтове и успя да улови папките отдолу, преди да се разпилеят по пода. Отнесе кутията до бюрото си, като разбута някакви документи, за да разчисти място за нея. Мелиса седеше, цялата напрегната от очакване. Осъзна, че е затаила дъх, и издиша бавно. Най-накрая щеше да получи някакви отговори на въпросите си.

Хари потупа с пръст по капака на кутията.

- Лю дойде при мен преди шест месеца, веднага след като разбра... Каза да отворя пакета след смъртта му, така че го отворих. Има писмо за теб и някои лични вещи. Добре те е осигурил. Всичко е уредено: апартаментът, парите, ако искаш да пътуваш. - Кимна и побутна кутията през бюрото към нея. - Мисля, че целият му живот е вътре... малкото, което е знаел за него. Бойд не са неговите биологични родители. Знам, че смяташе да се порови, за да изясни историята си, но знаеш какъв беше... - Поколеба се. - Лесно се разсейваше.

О, да, Лю Бойд бе цар на неизпълнените обещания: забравени рождени дни, отложени уговорки. Отрано се беше научила да приема всичко, свързано с него, просто когато се случи, без очакване - ако въобще се случеше, но сега, след като си бе отишъл, внезапно се почувства ужасно самотна.