Лия Флеминг - Пощенската картичка

- И тогава ще мога ли да дойда с теб? - сгуши се в нея момчето.

- Да, знам, че искаш, но не съм сигурна, че баба ти е съгласна да пътуваш толкова надалече. Пътят е много дълъг и никога няма да се върнем. Няма да мога да купя други билети.

Дезмънд кимна. Джеси бе със сериозното си изражение и той я слушаше много внимателно. Ако е добро момче и не се забърква в проблеми в училище, тя може да го вземе със себе си, за да види чичо Боб в Австралия през ваканцията, мислеше си момчето. Щяха да пътуват с големия кораб. Той щеше да живее с тях и да бъде тяхното малко момченце и повече никога нямаше да види баба Фий. Това беше много голяма тайна. Горката баба бе получила удар и лявата й ръка не се движеше и понякога Дезмънд не разбираше какво му казва. Тя не обичаше шумове в къщата и трябваше да спи много. Сигурно щеше да е доволна, че ще бъде тихо, когато той си отиде.

Джеси бе заета да опакова дрехите си и сватбените подаръци: порцелановия сервиз с рози, сребърния свещник и кожения албум със снимки на фермата и на сестрите й, както и сватбената й снимка в рамка. Всички тези неща бяха прибрани в един голям сандък за пътуването и тя имаше нов куфар за останалите дрехи. Преравяше и неговите ризи, панталони, пижами и чорапи.

- Там, където отиваме, ще бъде лято и е много горещо.

Имаше една книга, която постоянно четеше - „Наръчник за Австралия за английските булки“. В нея пишеше какво да очаква от новата страна, как да свикне с климата, кои насекоми са опасни и трябва да се внимава с тях. Чичо Боб вече не беше в униформа, след като падна от мотора си и се нарани. Беше в болница и майка му бе написала писмо на Джеси, че трябва да дойде и да му помогне да се върне към нормалния си живот. Тя вече имаше разрешително да се качи на първия кораб, който щеше да отплава.

Баба Фий не беше никак доволна, че Джеси тръгва точно преди Коледа, и предложи да запишат Дезмънд в подготвителното училище „Гроув парк“ след празниците. Двете се бяха скарали за това.

- Не можете да вкарате малко момче в такова място - заяви Джеси, докато той стоеше и подслушваше в края на стълбището.

- Какво друго мога да направя?

- Нека го взема със себе си - каза Джеси. - Ще му хареса животът на открито с цялото това слънце. Портокаловите дръвчета цъфтят през цялата година. Това е нова държава за млади хора.

- Не, това не е подходящо, докато майка му... докато не разберем... - Баба му винаги млъкваше, когато се спомене името на майка му.

- Мис Фей, и двете знаем, че тя няма да се върне. По-добре да приемем фактите и да измислим нещо.

Дезмънд не беше чувал никога преди Джеси да говори така на баба му.

- Не можем да сме сигурни. Ако бях сигурна, щеше да бъде различно. Не можеш просто да отведеш момчето на другия край на света. Той е мой внук. Има баща някъде.

- Който много му е помогнал, няма що. Ще се грижа за него като за свой син. Знам, че той иска да дойде с мен. Помислете си.

Дезмънд слезе по стъпалата, за да чуе какво ще каже баба му

- Искам да отида с Джеси - извика силно, за да се знае какво желае и той.

- Не ставай глупав, млади момко. Тя е само твоя бавачка, не ти е майка. Не си мой, за да те давам на някого просто така. Трябва да останеш при близките си - извика гневно в отговор баба му

Той мразеше училището. Мразеше Далраднор, откакто баба Фий се бе върнала от болницата. Миришеше на подлоги и училищна храна, не както преди. Не искаше да живее повече в къща със стара жена.

Наближаваше времето Джеси да замине за Саутхемптън и никой не говореше с никого. И тогава Джеси му каза голямата им тайна.

- Трябва да се представяш за мой племенник. Няма да използваме първото име от документите ти, а второто - Луи, а аз ще те наричам Лу Трябва да запомниш това, когато господинът те попита защо пътуваш с мен. Аз съм леля ти Джеси и ти не трябва да казваш на никого нищо друго, иначе ще те върнат обратно и аз ще си имам проблеми.

Дезмънд кимна и запази всичко в тайна. Ако само грубияните на училищната площадка знаеха колко хубаво ще си изкара на истинския кораб, който се казваше „Стърлинг касъл“... Но никой не биваше да знае.

Имаше прощална вечеря за Джеси. Мима направи пай с месо, сметанов сладкиш и сладолед. Всички приятелки на Джеси дойдоха да се сбогуват с нея и да й дадат подаръци. Баба й даде безценни купони за дрехи, за да си купи нещо ново за срещата с чичо Боб. Мима и мистър Бърел й подариха албум с пощенски картички от района. Дезмънд й направи картичка, на която написа Bon voyage - баба му продиктува как да го напише. Означаваше „хубаво, безопасно пътуване“, така му каза тя. За един миг му стана тъжно, че повече няма да я види, но той знаеше, че баба Фий се уморява, когато е постоянно край нея.