Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Преживели сте голям удар върху организма си и независима жена като вас отначало ще го приеме трудно.

Той не разбираше какво е усещането да бъдеш неподвижен, неспособен да говориш и да ходиш стабилно. Едва ли се бе разболявал сериозно. Най-лошото бе, че изглежда й беше трудно да се съсредоточи върху нещо друго освен радиопредаванията, но след това Фийби откри, че заспива в странни моменти и пропуска същността на разговора или на предаването, което вървеше.

Слава богу, Мима и Джеси удържаха фронта в Далраднор, но за колко време? Какво, за бога, щеше да прави с Дезмънд? И все още нямаше новини от Каролайн. „О, Каролайн, къде си? Жива ли си?“ Сигурно бе мъртва, но изчакваха да й го кажат, докато укрепне достатъчно, за да понесе лошата новина. Нямаше друго обяснение за изчезването й.

Изглежда, внукът й бе единствената й отговорност. Как щеше да се справи с буйно шестгодишно момче? Той се нуждаеше от някой по-млад в живота си, някой като Джеси, но тя смяташе да си тръгне веднага щом получи разрешителното си и билета за кораба. Нямаше какво да прави, трябваше да го прати в добър пансион, по-близо до дома, отколкото бе планирала. Но кой щеше да се занимава с него през дългите ваканции?

Фийби лежеше и се опитваше да уреди бъдещето му Така имаше нещо друго, за което да мисли, освен за собствените си болки и страдания. Може би бе време да намери баща му и да го накара да поеме бащинските си задължения, или поне да открие семейството му в Уелс. Те биха могли да поемат грижата за Дезмънд, докато тя се възстанови. Но Каролайн никога не бе имала нищо общо с тях, а и с криминалното минало на баща му вероятно бе по-добре да не разбутва гнездото на осите.

Притесненията не й помагаха да се изправи на крака. Ако само можеше да изпрати Дезмънд някъде за няколко месеца - за година най-много, мислеше тя, това можеше да й даде шанс да се възстанови достатъчно, за да поднови кариерата си. Този удар бе провалил всичките й планове за бъдещето. Нищо досега не бе минало гладко в живота й, така че защо се изненадваше от поредния удар на съдбата? Каквото бе писано да стане, щеше да стане. Фийби знаеше, че трябва да има светлина в тунела, но в този момент това, което я очакваше в бъдещето, бе покрито от мъгла и мрак.

Докато набираше сили, Кали намери спокойствие и уют в рутината на манастира, тихо убежище за обърканите й мисли. Мирисът на тамян в параклиса успокояваше тревожния й ум; обичаше да стои там, за да слуша музиката и гласовете и да укротява трескавия си ум. Тук получи първия си проблясък и започна да си припомня случилото се, докато се взираше в украсения таван и ангелите, които я гледаха отгоре. Спомни си как пълзеше с мъка нагоре по стъпалата към камбанарията, като че ли отиваше да се покае.

Когато старият свещеник, когото наричаха отец Бернхард, дойде да провери как се възстановява, й каза всичко, което знаеше за нея от двете момичета, спасили живота й.

- Ти си белгийска затворничка от лагерите. Нека Бог в своята милост да прости на всички, които са извършвали подобна жестокост спрямо безпомощни жени и деца. След като войната свърши, накараха селяните да минат през лагера, за да видят ужасите, които сега светът знае, че сме в състояние да извършим, когато един луд човек... - Свещеникът млъкна, за да избърше сълзите от очите си. - Но това е наш срам, не твой. Момичетата те наричаха Лоте и казаха, че си била арестувана в Брюксел.

- Благодаря ви, че сте ни спасили. Моите приятелки все още ли са тук? - попита Кали, която бе започнала да си припомня образите им - Мадлен и Мари, имената им също изведнъж изникнаха в главата й и тя се усмихна.

Отец Бернхард поклати глава.

- Когато американските войски превзеха града, те ги изпратиха обратно по домовете им заедно с много други затворници и работници. Тези момичета са те спасили, както и още една жена, която наричаха Селин.

Селин - името прониза като слънчев лъч мрака и прогони мъглата от съзнанието й. Изведнъж Кали видя клетата жена, изпълняваща онзи последен танц на смъртта пред пазачите. Видя кучетата и ги чу да ръмжат, усети мириса на страх и срам. Всички спомени нахлуха обратно в главата й и тя закри очите си с длани, за да отблъсне тези образи.

- Не можахме да спасим Селин - прошепна Кали. Тя му разказа всичко, което можеше да си спомни, и той заплака с нея в тишината.

- Вече си спомняш.

- Да, спомням си, но ми се иска да не бе ставало. Как може да се живее с такъв ужас в сърцето? - проплака тя.