Лия Флеминг - Пощенската картичка

Прекараха втората нощ в бомбардирана къща в покрайнините на Маркклеберг. Кали разузна какво има наоколо и в далечината видя нещо, което приличаше на селска къща. Не посмяха да рискуват и да потърсят помощ там, но тя забеляза реколта в полето. Сутринта беше прохладна и свежа и се виждаше въже с прострени дрехи, поклащани от вятъра. Как копнееше за допира на чисто бельо до кожата си.

- Останете тук - нареди Кали.

- Къде отиваш?

- Ето там - усмихна се тя и посочи фермата.

- Ти полудя ли? - сграбчи я за ръката Мари.

- Трябва да се отървем от тези униформи. Това е важно. Ще взема каквото мога.

- А ако има кучета и те нападнат? - проплака Мади.

- Има си начини...

Механизмите от старото й обучение се задействаха. Тя пропълзя по земята покрай живия плет по посока на вятъра, за да не предизвика кучетата, ако въобще имаше такива, и цялата се покри с кал. Взе мъжка риза и чаршаф от простора, после жилетка с ръкави, някакви чорапи. Имаше и съблазнителна блуза, но видя как едно куче внезапно се събуди и се надигна, за да провери какво става, и Кали се промъкна обратно, притиснала плячката си под тялото.

Момичетата се втурнаха да я издърпат, възхитени от акцията. Отнесоха дрехите дълбоко в гората. С тях успяха да покрият достатъчно добре лагерните си униформи. Беше твърде студено, за да махат всичките си стари дрехи и да се лишат от топлината, която им осигуряваха. Разкъсаха на тънки ивици чаршафа и ги използваха като забрадки, за да покрият главите си - обръснатата им коса бе поизраснала и стърчеше във всички посоки, а с останалите се увиха като с шалове, за да прикрият униформите.

Усилието бе струвало на Кали много енергия и сили и тя откри, че отпада по-бързо от останалите. Знаеха, че трябва да продължат да вървят, гладни и с пришки и рани по краката, и да избягват дневната светлина, но напредваха бавно и пиеха каквото намерят, дори мръсна дъждовна вода. След третия ден, в който не бяха хапвали нищо, всички ги боляха стомасите, а Кали започна да повръща. Бе погълнала прекалено много замърсени течности и от треската започваше да трепери и да се гърчи. Не искаше да ги задържа, но установи, че й е трудно да ходи. Когато стигнаха до покрайнините на Лайпциг, Кали разбра, че не може да продължи по-нататък.

- Оставете ме тук - помоли тя, но другите не й обърнаха внимание.

Движеха се напред, когато видяха в далечината хайка от СС войници, вървяща към тях. Сърцето на Кали заби учестено. Те нямаха документи за самоличност или пропуски за придвижване, а вече бе почти тъмно.

- Не казвайте нищо, никой да не говори. Оставете всичко на мен и се дръжте така, сякаш ви е много зле - прошепна Мади, когато те се вкопчиха една в друга.

- Документите - извика един от войниците, гледайки ги с подозрение.

Мади се изпъна и заговори на почти съвършен немски:

- Нямаме документи, те са в лагера. - Посочи някъде назад в далечината. - Ние сме френски работнички. Вижте, целите сме в борови иглички. Тази жена е много болна и ни отделиха от другите. Имаме разрешение да я отведем за лечение. Виждате, че има треска. Не стойте прекалено близо... Може да е туберкулоза.

Войникът отстъпи назад при думите й и огледа Кали с интерес, докато потта се стичаше по челото й. Изглеждаше логично, че бяха нужни две момичета, за да я мъкнат.

- Продължавайте - нареди той и те се отдалечиха в здрача, олюлявайки се от облекчение. Мади ги бе спасила отново.

- Трябва да си твърд, да ги гледаш в очите и да ги лъжеш през зъби на добър немски. Това е едно от предимствата да си живял край границата в Елзас - каза тя с гордост в очите.

Докато наближаваха града, все по-често срещаха хора и цели семейства, влачещи ръчни колички, затрупани с матраци, деца и пилета. Те отиваха на запад, бягаха от града, който вече бе победен от бомбите и глада.

- Руснаците идват! - предупредиха ги те. - Връщайте се!

- Трябва да си намерим подслон - настоя Мари и огледа все по-пустите улици на града. -Не можем да продължаваме. - Забеляза камбанария. - Нека да потърсим убежище там. Няма да ни изгонят от Божия дом. Това е единствената ни надежда. На Кали й бе ужасно трудно дори да изкачи стъпалата. Мари отвори голямата дървена врата, но вътре бе хладно и мрачно, единствената светлина идваше от малкото мъждукащи свещи. Кали се свлече на пода, напълно изтощена, и погледна към изрисувания таван, който се завъртя над главата й. Църквата бе католическа и всичките й златни статуи я гледаха със съчувствие.

От сенките иззад изповедалнята излезе свещеник.