Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Трябва да продължим. Селин би искала да оцелеем - прошепна Мари. Тази нощ се молиха и плакаха.

Кали не чувстваше нищо, не можеше дори да се моли. Беше обхваната от апатия, не можеше да изпита ярост, за да я превърне в решителност. За пръв път от месеци й се искаше да се свие на кълбо и да умре. Не можеше да понесе мисълта за това какво се случва в момента с нейната приятелка, оставена сама, гърчеща се от болка. Нямаше свещеник, който да я утеши в последния й миг. Сърцето й плачеше: „Защо?“ Докато приятелките й се молеха, тя се сви на леглото, изгубила всякаква надежда.

- Не трябва да се предаваш или ще умреш - опита се да я насърчи Мари. - Селин скоро ще се освободи от болката, но тя никога няма да види отново децата си. Кой те очаква да се прибереш у дома? Трябва да се вкопчиш в надеждата си, Лоте! Бори се с тях по всякакъв начин, не губи волята си за живот.

Това бяха най-тъмните часове, когато Кали усети, че душата й се изплъзва от нея. Вече не се разпознаваше като Каролайн, не можеше да види Дезмънд в мислите си. Тя беше Лоте Бланкен. Кокалесто гладно тяло, покрито с рани. Същество, което е видяло твърде много ужаси. Мади забеляза, че тя потъва в самосъжаление.

- Не забравяй, все някой ден ще успеем, съхрани гнева си - разтърси тя Кали, като се опита да я върне към живота със своите планове за бягство. - Ще се държим заедно и ще живеем. Ако останеш сама, си мъртва. Не трябва да се връщаме в „Равенсбрюк“. Това място е по-добро от онзи лагер на смъртта. Отпусни се и ще те върнат там за наказание. Не давай на садистите шанс да те пребият до смърт.

Няколко дни по-късно ги изпратиха в следващия лагер, разположен в Маркклеберг, за да работят по пътищата в зверското пролетно време, облечени само с гащеризони и шалове, които Мади уши за тях от одеялото на Селин. Влачеха страховития валяк и това изцеждаше всяка частица от силите им. Всички бяха започнали да отслабват, но до тях достигаха новини, че Съюзниците най-накрая са си проправили път на изток през Германия, и това стимулираше замръзналите им крайници.

И тогава, месец по-късно, една нощ ги изкараха без предупреждение на двора и им казаха да съберат вещите си - трябваше да тръгнат на запад. Беше късно и снегът все още покриваше плътно земята. Облякоха гащеризоните си, наметнаха се с шаловете, за да добавят малко топлина, и се надяваха, че изпокъсаните им ботуши, закърпени и подлепени с каквото бяха намерили, ще предпазят краката им. Мади бе ушила за тях и допълнителни чорапи от парчета дрехи, които вече не ставаха за нищо друго. Работила бе тайно, когато намери време. Донесоха и скритите вещи на Селин, едно жалко малко вързопче, но Мари го притисна до гърдите си така, сякаш държеше самата Селин в прегръдката си.

Вървяха цяла нощ, километър подир километър, вкочанени в безмълвна колона. Пазачите минаваха с факли край тях на определени интервали, но не ги брояха.

- Това е нашият шанс - прошепна Мади, видяла път, който се извиваше през тъмна гора от високи дървета. - Измъкнете се от колоната една по една и се скрийте.

Докато Кали наблюдаваше как Мади се стрелва зад едно дърво, нямаше време да мисли. Никой не я забеляза и никой от затворниците не смееше да погледне към нея. После Мари се наведе, за да оправи ботуша си, и също изчезна. Кали разбра, че моментът е сега или никога, и се гмурна в тъмнината. От страха сякаш й поникнаха криле. Не отекнаха изстрели, не се чу кучешки вой, само тишината на снега и пукането на клонките по земята. Изчака, не смееше да диша, докато колоната се отдалечаваше. Колко ли други се бяха възползвали от тази възможност за бягство?

Гората излъчваше странна тайнственост, светлина липсваше, а от пронизващия студ дъхът й замръзваше. Заобиколена от мрака, беззащитна и уплашена, че вече е сама в непознатата снежна пустиня, Кали се промъкна навътре сред дърветата. Ако останеше на място, можеше никога да не помръдне, да замръзне до смърт, след като е видяла толкова много клети жертви в лагера. „Продължавай да се движиш, продължавай да живееш“, призова тя цялата си воля.

Сега, най-накрая, имаше надежда. Когато зората се появи, тя продължи да върви все по-навътре в гората с надеждата, че ще намери приятелките си. Без храна и подслон, те също нямаха представа къде отиват. Трябваше да ги намери, и то скоро.

- Насам, насам... - прошепна добре познат глас. Те се криеха зад стволовете на дърветата и я чакаха.

Кали ги прегърна, обезумяла от облекчение.

- Успяхме! Свободни сме! - разтанцува се Мари в снега. - Но какво ще правим сега, Мади? Сега беше ред на Кали да ги поведе.