Лия Флеминг - Пощенската картичка

Чу някой да говори на френски и след това други отговориха. Дали това беше барака с чужденци? Потърси гласовете, застана пред жените и се представи:

- Lotte, et vous? 61

Имаше късмет. Те бяха наскоро пристигнали, жадни за някакви новини от външния свят. Тя им каза това, което знаеше за освобождението на Франция. Възрастна жена с бяла коса стисна ръката й.

- Значи не остава много време. Света Богородице, чула си молитвата ми - прекръсти се тя. - Аз съм Селин. Бях арестувана, защото помагах на войниците да избягат от принудителния труд. Съпругът ми бе застрелян. Това е Мадлен, а това - Мари. Ти защо си тук?

Кали им разказа историята от прикритието си. Била бавачка в добро семейство, живеещо близо до Брюж, и пътувала с тях в чужбина; говореше английски. Помогнала на авиатори да избягат по тайни канали, но я предали. Жените приеха историята й, без да задават въпроси. Как й се искаше да е вярна. Истината бе много по-жалка. Тя не бе направила нищо, за да помогне на Съпротивата, освен да оцелее, но сега бе свидетел на всичко това.

- Чухме, че ще изпратят новите интернирани да работят в други лагери - земеделска работа, работа на закрито или в пътно строителство, но трябва да изглеждаш млад и силен. Изцеждат те напълно и след това те пращат в крематориума - каза Мадлен и протегна ръка към Кали. Тя беше ниска, с тъмни очи и стърчаща черна коса. - По-добре да знаеш как стоят нещата в този ад на земята. Хиляди жени живеят тук, наблъскани като сардели в консерва. Има едно място, което наричат „младежки лагер“, изпращат те там, ако се разболееш. Никой не се е върнал.

Кали слушаше със свито сърце.

- И още нещо - добави момичето шепнешком. - Гледай надзирателките, особено онази с камшика и дебелите плитки. Тя ще ти се усмихва и ще ти помага в началото, ще ти даде допълнително хляб, но си има цена. Има си любимки, води ги на място, където трябва да задоволят нейните желания, а когато се умори от тях... по-добре да внимаваш. И още... има някои, които насъскват кучетата си по теб, дори само ако се загледаш в тях, просто за забавление. Съжалявам, но трябва да знаеш тези неща. За тях ние всички сме животни, просто цифри, които нямат имена, и животът, който някога сме живели, не струва нищо.

Селин се усмихна.

- Няма страшно. Дръж ръцете си чисти и си пази храната. Обърнеш ли й гръб, ще ти я откраднат. Стой близо до нас, Лоте. Остава малко време, докато руснаците дойдат. Пазачите се страхуват от тях и все пак се държат с рускините най-зле, особено след поражението при Сталинград. Новините преминават през портите дори в това забравено от бога място. Ще чуеш ужасни неща на работните места.

Нищо, което й казаха, не би могло да подготви съзнанието й за гледките, които бе принудена да наблюдава всеки ден, или за болката, която изпитваше по време на работа. Тела висяха от скелето след публични екзекуции. Дълги редици със замръзнали момичета и деца, наредени за общата проверка преди зазоряване, ред по ред, вкочанени, но несмеещи да помръднат, докато пазачите ги брояха и избираха някои от тях на случаен принцип, за да ги съборят на земята и да пуснат кучетата да ги довършат.

- Трябва да стоиш на място, да не поглеждаш, да не издаваш страха и отвращението си, опитай се да не изглеждаш ядосана, прикрий достойнството си. Не им доставяй удоволствието да те превърнат в по-малко от това, което си - каза й Селин. - Заедно ще оцелеем. Погледни през жицата към дърветата, виж, там все още птиците летят. Един ден ще бъдем свободни като тях.

Кали се вкопчи в разума си, докато тялото й привикваше към студа и тънките дрехи, към писъците и трагедията. Миризмата от тоалетните я зашеметяваше. Беше само въпрос на време, преди да се разболее. Бореше се с нощните грабители, които се опитваха да откраднат купата й и скритите корички хляб. Криеше се в сенките, когато надзирателката садистка тръгнеше на лов. Четирите жени се притискаха една в друга на горното легло, за да се топлят взаимно и да се защитават.

Снеговете през декември 1944 година засипаха лагера и поприкриха ужасите и грозотата му. Затворничките замръзваха и припадаха от студ в ледената барака, в която бяха принудени да стоят часове наред, но човек не трябваше да се движи или да се разколебава. За щастие, изпратиха Кали заедно с френската работна група в място отвъд оградата, където храната и местата за живеене бяха малко по-добри. Накараха ги да изкопават зеленчуци от замръзналата земя. После ги пратиха в друг, по-далечен лагер, за да дялат камъни и да местят павета за направата на нови пътища. Пръстите на ръцете и краката й изтръпваха от студа. Гащеризонът, който й бяха дали, изобщо не топлеше, но поне все още беше с ботуши на краката и всяка вечер ги завързваше здраво за себе си.