Лия Флеминг - Пощенската картичка

Дезмънд имаше известни неприятности в училище, когато някой каза, че баща му бил дезертьор. Това означаваше, че не е воювал във войната. Той им каза да млъкнат и че няма баща - не се нуждаеше от такъв - и големите момчета му се присмяха и го нарекоха „пикливото момченце на Джеси“. „Не можеш да имаш бебе без баща!“ Той не разбираше какво означава това, така че се нахвърли срещу тях и стана бой. Мистър Пиърсън дойде на площадката и ги строи в редица. Всички получиха по шест удара с пръчка по дланите, задето се бяха сбили.

Въпреки че го болеше, Дезмънд не се разплака, докато не се прибра у дома. Нямаше на кого да разкаже какво се е случило. Джеси беше отишла да изпрати съпруга си до влака на доковете и се върна с насълзени очи, така че не можеше да й каже. Всички бяха тъжни. Баба Фий бе тъжна, защото от месеци нямаше пощенски картички от майка му Всички шепнеха по ъглите при затворени врати.

Един ден баба му влезе в стаята и каза, че майка му няма да се прибере у дома още дълго време, така че той трябва да е смел и да не плаче. Опитваха се да разберат къде се намира, но той нямаше нищо против тя да не си дойде. Мислеше само какво ще стане с него, когато Джеси си замине и се качи на онзи кораб. После изведнъж ги пуснаха в почивка от училище и навсякъде забиха камбани - войната бе свършила и те бяха спечелили. От върха на училището се вееха знамена и по улиците на селото бе организирано чаено парти с кифли и сандвичи, желе и газирани напитки, въпреки че валеше. След това отидоха в енорийската зала за танци и Джими Беърд свири на акордеон. Мис Армър седна на пианото и хората пяха, и всички се смееха, макар някъде далече все още да се водеха боеве.

Джеси каза, че сержант Боб трябва да замине, докато войната приключи съвсем, но след това ще я включат в списъка на булките за корабите и тя ще замине, за да е с него. Дезмънд започна да плаче.

- Искам да дойда и аз. Не ме оставяй тук. Искам да бъда с теб.

Тя го прегърна.

- Знам, пиленце, но това няма да е редно. Ти си момчето на мисис Каролайн. Тя ще се върне скоро и ще бъде твоя майка.

Той поклати глава. Това изобщо не го утешаваше.

В полумрака на разсъмване подкараха жените като добитък през портите между ръмжащи кучета и въоръжена охрана. Кали виждаше пред себе си само редици с казармени бараки. Набутаха ги в една от тях за обработка, там ги съблякоха чисто голи и ги напръскаха с някакъв прах. Обръснаха целите им тела пред очите на мъжете, които ги оглеждаха. Дадоха й избеляла униформа със синя риза и пола, която някога може и да е била червена, както и кърпа, за да покрие голата си глава. Никой не протестираше срещу това унижение. Всички бяха прекалено зашеметени и уморени от дългия път. Взеха всичките й вещи от външния свят, но тя успя да си запази обувките. Регистрираха я като Шарлот Бланкен, белгийска политическа затворничка, като този статут личеше по червения триъгълник, закачен на ръкава й. Дадоха й и номер. Изкараха ги навън на студа и ги отведоха в други дървени бараки, където жени надзирателки с черни ленти на ръкавите се разхождаха нагоре-надолу с камшици, за да пазят реда. Казаха им да си намерят някъде място.

Бараката имаше една централна пътека и легла на три нива едно над друго, претъпкани с хора, като животни в клетки. От миризмата й се доповръща - мирис на урина, на болест, на пот и страх, но тя бе твърде шокирана, за да направи нещо. Единствената й мисъл беше как ще оцелее тук.

След почти една година в строг тъмничен затвор гледката на тази гъмжаща маса хора я потресе: слаби жени, облечени в дрипи, я гледаха с безнадеждни очи, всичките бяха с изпити лица и бледа кожа. Беше чувала слухове за такива лагери, но откритието, че е изпратена на подобно място, я накара да се разтрепери от ужас. Паниката се надигна у нея, докато се оглеждаше и търсеше поне едно лице, което да изглежда живо, с капчица останала надежда. Никой не казваше нищо, никой не показваше никакъв интерес към пристигането им. Тя бе само още едно тяло, което щяха да използват за работа, докато се предаде или я убият.

Месеците, в които бе развивала инстинкта си за оцеляване, я накараха да прикрие истинската си самоличност. Тук, както и в „Сен Жил“, тя бе Лоте Бланкен, белгийска бавачка, френскоезична. Това не беше място за Каролайн, нейното истинско аз, майка на момче, живееща в Далраднор, обучена в специалните части. Тези важни факти бяха като скъпоценни камъни, нейната валута за оцеляване. Можеха да изтощят тялото й, но истинската й същност щеше да остане скрита за мъчителите й. Те не трябваше да се докосват до тази част от душата й, защото, ако стигнеха до нея, тя щеше да бъде загубена завинаги.