Лия Флеминг - Пощенската картичка

Да оцелее ден след ден, без да пропадне в зейналата яма на отчаянието, бе най-важното. Беше трудно да се живее, когато страхът и гладът разяждаха вътрешностите й. Нощем чуваше ридания и писъци, но досега никой не я бе измъчвал, въпреки че заплахата за това висеше безмълвно и неизменно над нея, както и страхът от полудяване в тази изолация.

Имаше и някои милосърдни прояви на доброта. Една фламандска надзирателка й донесе Библия, както и притъпени ножици, за да изреже ноктите на краката си, а също така и някои опърпани книги. Тя се вглеждаше в лицето й, като че ли Кали е човешко същество, достойно за уважение. Понякога в супата й плаваха допълнителни парченца месо, достатъчно, за да има какво да сдъвче и да усети, че силите й се възвръщат. За да оцелее, трябваше да открие някакво убежище в това тъмно място. Да съхрани духа си, беше нейната форма на съпротива. По време на подготовката й бяха обсъждали съвсем малко темата как да се държи човек в затвора. Тя продължаваше да използва морзовата азбука, но никой не отговаряше. Дали беше сама на този горен етаж? Имаше молив, с който да си води бележки по полетата на Библията. Дори помоли за свещеник, но никой не дойде. Всяка вечер се бореше с буболечките, които щяха да се нахранят с нея, ако не ги изтребеше. Имаше цяла армия такива в сламения дюшек и тя не успяваше да я победи.

Всеки ден се оттегляше от този свят с едно умствено упражнение - вземаше част от предишния си живот, оголваше го до най-малките подробности и си припомняше всеки приятен момент, който успееше. Как езерото блести на слънцето в Далраднор, как снегът в планината хвърля искри на слънцето. Посещаваше всяка стая на къщата, конюшните, градините, където розите бяха разцъфтели напълно. Отново се мяташе на Хектор и изживяваше детството си, докато седеше в клоните на дърветата с близнаците от фермата -Нивън и Неърн. Вземаше влака от Милнгейви до Глазгоу и посещаваше всички известни универсални магазини, спираше и се възхищаваше на бижутерските магазини по Аргил аркейд. Усещаше мириса на тебешира и мастилото в класната стая на мис Камерън. Така успяваше да напусне четирите стени на килията и да броди на воля из шотландската провинция.

Преди да се отдаде на това удоволствие, трябваше да се занимава един час с упражнения, с разпъване и разтягане, за да стегне отпуснатите мускули и да успокои дишането си. Как бе проклинала личния си треньор за постоянните усилия, за това, че я караше да лее пот, но сега упражненията я спасяваха. Притискаше ръце към стената, за да засили горната част на тялото си, тичаше на място, но с толкова малко прилична храна внимаваше да не се изтощава. От време на време ги водеха да се къпят и тя се наслаждаваше на ледената вода, която очистваше тялото й, и на възможността да се отърве от наядените от бълхите дрехи. Цикълът й бе спрял, което бе истинска благословия, но така бе загубила напълно представа за времето на това място.

Имаше добри дни, но също така и лоши, когато разполагаше с прекалено много време и оплакваше всичко, което бе изгубила. Какво бе постигнала? Само провали и предателство и винаги я изпълваше ужасът, че никога вече няма да види сина си. Нощем й бе нужна цялата воля и хладнокръвие, за да не полудее от тези тъмни мисли. Трябваше да се надява, че някой ден Съюзниците ще дойдат.

Бомбардировките зачестяваха. След едно такова нощно нападение вратата се отвори и една надзирателка й извика да се облече.

- Schnell. Alles einpacken! 60

Каква шега! Всичко, което притежаваше, бе парцалива калъфка с един комплект бельо за смяна, Библия и остатък от четка за зъби. Означаваше ли, че всичко е свършило? Почти не смееше да се надява след толкова време.

- Свободна ли съм?

Надзирателката се засмя.

- Агентите като теб никога няма да бъдат освободени. Има специална заповед от Берлин, трябва да бъдете изпратени на по-безопасно място, в Германия. Охраната ви чака. - За пръв път жената не я погледна в лицето, но докато Кали тръгваше, й прошепна: - Ще е нужно повече от късмет, за да оцелееш там, където отиваш.

Кали беше сред група жени, натъпкани в камион без прозорци. Пазачи ги придружиха до влак, където ги напъхаха в затъмнен вагон с още повече охрана. Дни и нощи наред пътуваха на изток през мрака. В крайна сметка, изтощени от глад и болка, ги подкараха с багажа от влака в глуха линия и вървяха в продължение на много километри, охранявани от жени пазачи, преди да минат през големите железни порти на трудовия лагер, северно от Берлин -място, наречено „Равенсбрюк“. Кали изобщо не подозираше, че са ги довели в L’enfer des Femmes, Женския ад.