Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Не знам никакви имена, за да ви ги дам. Щом сте наясно с нашите методи, значи знаете, че е така. Нямам какво друго да ви кажа. Не мога да ви съобщя нищо повече.

Кали се опита да покаже твърда позиция, но не забравяше да изглежда същевременно безпомощна и несигурна - въпреки това, което й казваха в школата, се надяваше, че може да спечели симпатиите на разпитващия я служител.

- Кой те убеди да се заемеш с това глупаво начинание? Как може британците да паднат толкова ниско, че да използват жените си за такива мисии? - Следователят с униформа на Абвера се вгледа в лицето й.

- Приятелят ми бе убит по време на войната. Боря се за страната си и за любовта си.

- Ще трябва да се постараеш повече, Шарлот. Прикритието ти е убедително, документите ти са напълно достатъчни. Къде е радиопредавателят ти?

Тя за малко да се усмихне: значи не знаеха каква е мисията й.

- Нямам радиопредавател. Пръстите ми са тромави. Можете да се убедите сами. Не знам нищо за никаква радиостанция. - Тя протегна изранените си ръце.

- Изпратихме съобщение до Лондон и им казахме, че си пристигнала благополучно. Съдбата ти е в наши ръце. Можеш да работиш с нас или против нас. Това е изборът ти. Заведи ни на срещата си и ще те пощадим. Работи с нас или ще те изпратим на място, на което никоя нормална жена няма да оцелее. Искаме кодовете.

- Какви кодове?

- Тези, които при кацането си казала, че имаш.

- Нямам никакви кодове. Вашите хора ми се присмяха и аз се похвалих. Казаха, че жените не струват.

Кали мислеше бързо, опитваше се да си спомни какво всъщност беше казала на посрещачите си.

- Трябва да ни заведеш при връзката си. - Гласът на агента стана по-твърд.

- Нали ви казах, нямам връзка. Наредиха ми да чакам по-нататъшни инструкции. Имате кодовото ми име. Това е всичко, с което и аз самата разполагам - каза Кали. Вече се боеше от най-лошото.

- Махнете я оттук и я оставете да гние няколко седмици. Може да бъде по-склонна да ни сътрудничи, след като прекара сама в килията известно време. - Мъжът махна с ръка. Кали се надяваше да го е убедила, че е новак куриер, при това не много компетентен, просто дребна рибка, а не радист, когото биха могли да добавят към колекцията си от подставени лица, или да застрелят без предупреждение.

Тази нощ тя престоя в тъмната, влажна, мухлясала килия, като си припомняше всичко, което бе казала и което бе премълчала. Мрежата бе разрушена и нямаше какво да направи, за да предупреди главния щаб. Не бе постигнала нищо друго, освен почивка от мъченията за няколко седмици, след което отново щяха да се захванат с нея.

Следващия път я съблякоха, свалиха връхните й дрехи и я оставиха полугола, но тя им каза само някои полуистини, оставайки вярна на подготовката си. Имаше късмета да й върнат чантата. Без парите и пудрата, но евтината запалка, в която бяха скрити кодовете, бе останала вътре. Щеше да я изхвърли при първа възможност.

Кали се чудеше колко дълго щяха да я хранят и държат тук. Ако не им кажеше нищо повече, какво щеше да се случи? Дали в Лондон щяха да разберат, че е била предадена и арестувана? Знаеше, че трябва да се поддържа във форма, и правеше физически упражнения дори върху каменния под на килията, както я бе научил инструкторът й. Колко време й оставаше, преди да я изпратят на място, където никога вече нямаше да види дневна светлина и свобода?

* * *

Картичките продължаваха да идват, но според Фийби нещо не беше наред с тях. Не бяха истински, само няколко реда от типа „Добре съм, липсвате ми. Целувки, мама“. Всеки път, когато питаше Примроуз дали се е чувала с Кали, не получаваше задоволителен отговор. „Тя върши чудесна работа със своя екип.“ Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че е някъде във Франция, особено сега, когато Денят „Д“ 57наближаваше, а германците обръщаха гръб. След като се освободи Франция, Кали най-накрая щеше да се върне у дома.

Каролайн не беше виждала сина си повече от година и той вече не питаше за нея вечер, нито пък целуваше снимката й с ентусиазъм. „Може и да не бях най-добрата майка на света, мислеше си Фийби, но тази раздяла е нелепа“. Тя наблюдаваше Дезмънд, който си играеше с Джеси. Все още успяваха да я задържат в Далраднор, въпреки че тя вече бе сгодена за Боб Кейн и планираше живота си в Австралия. Боб се отбиваше, когато можеше, и играеше футбол с Дезмънд и Жак.

- Това хлапе има нужда от мъж в къщата - смееше се той и рошеше тъмните къдрици на момченцето. - Ще се превърне в някоя Шийла 58, в женчо, с всички тия жени покрай него.