Лия Флеминг - Пощенската картичка

Фийби се усмихна, защото знаеше, че момчето се притеснява повече дали ще получи прясно яйце за закуска или някои дребни сладки от магазините в селото, или дали Жак все още му е приятел. Именно това непреодолимо чувство за отговорност към безценното й внуче я тревожеше най-много. Тя не беше първа младост, а Дез понякога проявяваше опак характер. Надяваше се, че Джеси няма да ги остави и да се запише в армията. Тогава какво щеше да прави Фийби... да го изпрати в интернат?

Не спираше да мисли за Каролайн. Къде бе тя? Какво правеше, защо бе толкова важно, че не можеше да го сподели с майка си?

Назначението дойде в началото на март, когато една черна кола със затъмнени с пердета задни стъкла пристигна в тайната къща близо до Хънтингтън, където Кали почиваше до началото на мисията си. Беше привечер, когато я закараха в авиобаза някъде извън Големия северен път. Тя надникна и се опита да зърне пейзажа отвън в сумрака. Дългото пътуване я доведе до имение, където се срещна с мисис Камерън, служителката за връзка от белгийската част, която я бе обучавала и бе нейна сянка през цялото време. Мисис Камерън беше тиха, напрегната жена, с пронизващи тъмни очи. Огледа Кали, когато тя излезе от колата, и не пропусна нищо от тоалета, с който бе облечена за мисията. Този специален костюм за път бе подбран така, че да създава съвършената представа за бавачка, дошла да върши работата си в Брюксел. Полата й бе леко износена и провиснала - нещо полезно при бързо бягство с велосипед.

- Обувките са неподходящи - каза мисис Камерън и посочи към тях. - Кой има кожени обувки сега там? Трябва да намерим нещо по-синтетично или да им сложим подметка от автомобилна гума.

Накараха Кали да изпразни джобовете си, в случай че е забравила нещо: автобусен билет, угарка от английска цигара, кибрит или червило. Беше правила това много пъти, откакто бе започнала да носи тези дрехи, за да свикне с тях. Едва тогава й дадоха опърпана чанта, в която имаше лична карта, купонна книжка, разрешително за пътуване и малко евтина козметика, както и смачкана снимка на стара двойка. Задачата й бе да се отдалечи от ЗС -зоната за спускане, да вземе влак до Брюксел и да изчака около кафене край Гран плас, централния площад, докато някой се доближи до нея. Предупредиха я да внимава. Имаше известна несигурност доколко са надеждни някои от групите за съпротива. Нейната мисия бе да намери сигурна печатница и да разпространява листовки и пропаганда по улиците. Имаше пълен портфейл с пропуски и пачка с белгийски франкове, за да пътува по-лесно.

По-късно я закараха до хангара на летището, където облече гащеризон върху дрехите си, и й сложиха екипировката, каската и всички принадлежности, които вече познаваше добре. Мисис Камерън изчака с нея, докато тя пушеше последната си цигара на английска земя, стисна й ръката и й пожела късмет, но не и преди да й предложи хапчета: едно, предизвикващо безсъзнание, за да се отърве от някой подозрителен; второ, което да я държи будна, и цианид, смъртоносното хапче. Кали отказа последното. Вече бе наясно, че така няма да има начин да се спаси от изтезания, но не искаше да мисли за смъртта като възможен изход. Имаше твърде много причини, заради които да живее. В този момент осъзна чудовищността на това, което се кани да направи, и чувството я зашемети. Прекоси пистата, като се опитваше да не се олюлява, и се чудеше дали някога ще се върне на родна земя.

Имаше рутинни процедури, които да следва: проверка на колана, на системата за окачване на въжето. Когато двигателите изръмжаха и самолетът потегли, тя все още не можеше да повярва, че е тръгнала на тази мисия. Надяваше се, че ще направи приличен скок и че отсрещната страна, която трябваше да я посрещне, беше получила правилното послание по радиопредавателите. Наистина не желаеше да й се налага да крие парашута си и да си проправя път сама из част на Белгия, която едва познаваше.

Подготовката си каза думата и Кали застана до линията, от която трябваше да скочи, в очакване на зелената светлина, след която щеше да потъне в бездната. Нямаше време да се паникьосва и след миг се стрелна в нощта. Ужасът от зейналото пространство изчезна, когато Кали почувства как парашутът се отваря над главата й. Под нея се виждаха бледите мъждукащи светлинки на посрещачите й. Дотук добре. За няколко секунди усещаше единствено еуфорията, че се носи като балон във въздуха, и облекчението, че е жива. Това беше добро кацане, най-доброто, което някога бе правила - в сравнение с петте й предишни скока.