Лия Флеминг - Пощенската картичка

Записаха Дезмънд в селското училище, където бе подложен на строгото преподаване на мис Армър-Браун, но угаждащите му жени в къщата скоро намаляха. Дългоочакваното съобщение от Червения кръст от съпруга на мадам пристигна: не обичайните двадесет и пет думи, че е добре, а истински новини. Имаше планове за връщането им в Гърнзи, след като стане безопасно. Това разбуни семейство Лапланш, така че последва вихрушка от шиене на дрехи и закупуване на подаръци за дома.

Оставаха само Джеси, момчето и Фийби, а ако Джеси си заминеше, щяха да бъдат само те двамата. Понякога, в тишината на нощта, Фийби се питаше дали Каролайн някога ще се върне при тях. Тя направи допълнително разследване на адреса, който й дадоха в Лондон. Беше време за честни отговори.

Нейните ангажименти с концертната трупа продължаваха, но все повече я изморяваха. Понякога заспиваше между действията и вече не подскачаше толкова игриво по сцената. Агентът й се опитваше да й намери нови участия във филми, но винаги имаше някаква криза в Далраднор, заради която не можеше да откликне: бойлерът се бе счупил, товарната кола се нуждаеше от внимание. Отговорността всички да са облечени, нахранени и на топло през дяволски студената зима също й влияеше. Старият доктор Макклъски каза, че кръвното й налягане е твърде високо и не трябва да се уморява. Сър Лайънел бе починал, а Верити се премести на юг. Фийби се чувстваше ужасно самотна. Те нямаха кой знай колко общо, освен връзката с Артър и Каролайн, но си разменяха картички за Коледа. Това бе единственото, което вече свързваше Фийби със семейството на Артър.

Трудно й беше да се върне в Лондон и да види всички онези руини. Апартаментът й все още бе така, както го бе оставила, но мародерите допълнително бяха преровили всичко и сега сред отломките растяха плевели. В града вече нямаше човек, който наистина да й е близък и да е важен за нея. Били се бе преместил да живее някъде край Брайтън.

Фийби писа до министерството и настоя за повече информация, но всичко, което получи като отговор, бяха уверения, че Каролайн изпълнява важна мисия и ще се свърже с нея веднага щом успее. Имаше чувството, че още веднъж са я замотали, и притеснителното усещане, че Каролайн не е в безопасност, както твърдяха, не я напускаше. „Кога ще те видя отново“, проплака тя, но нямаше кой да й отговори.

57Десантът в Нормандия, известен и като операция „Нептун“. - б. пр.

58Подигравателно за женчо, идва от типичното шотландско женско име. - б. пр.

Затворът „Сен Жил“ се издигаше като крепост в покрайнините на Брюксел, сиво отблъскващо място. Малко звуци отвън проникваха през дебелите му стени: приглушеното бучене на нощните бомбардировачи от време на време и сирените за режима в затвора. Кали усещаше как мракът я поглъща, убиваше я безкрайната монотонност на ежедневната рутина, докато гледаше как силният лъч светлина на сияйното лято проникваше през високия прозорец на стената в килията и постепенно се превръщаше в тънък проблясък, докато дните ставаха все по-кратки през зимата.

Мереше дните на седмицата с драскотини по каменния под. Оставиха я да гние тук девет месеца и след тези първи дни на ожесточени разпити, когато тя остана непоклатима в историята си и не каза нищо повече, я затвориха в единична килия. Имаше кратка интерлюдия, когато вкараха при нея затворничка, която беше символ на самото съчувствие -била хвърлена в затвора за черноборсаджийство, или поне така каза. С много усмивки и израз на искрена симпатия тя се опита да измъкне някаква информация - номер, стар като света - и когато Кали отказа да сподели каквото и да е с нея, затворничката изчезна толкова бързо, колкото бе дошла. Компанията й имаше своите предимства - друг глас, друга история, но сега Кали отново остана сама да оплаква бъдещата си съдба.

Всички звуци й бяха познати: смяната на стражата, сутрешното изнасяне на кофите, отварянето на шпионката на вратата, докато фенерчето се насочва към лицето й на смрачаване. Храната беше оскъдна: корав хляб, рядка супа - направо помия, и вода, която никога не стигаше да утоли постоянната й жажда. Усещаше, че тялото й отслабва.

Поне да имаше снимка на някого, който й бе мил, за да се взира в нея вместо в голите стени. Измисляше си истории за старата двойка, стояща под едно ябълково дърво, на снимката, която бе част от прикритието.

Със сигурност, ако Гестапо искаше да се отърве от нея, биха го направили отдавна. Това някаква игра на котка и мишка ли беше? Тя вече нямаше полезна информация, която да им даде. Опита се да прати съобщения с Морзовата азбука по тръбата, която минаваше по стената, но досега не бе получила никакъв отговор. Имаше слухове, че Съюзниците са наблизо и няма да мине много време до освобождението им, но тя не им вярваше. Надеждата бе опасно нещо. Кали трябваше да се подготви за най-лошото. В двора за разходки се опитваше да разбере колкото се може повече за другите политически затворници, докато крачеха една зад друга, наблюдавани от охраната, за да не се доближават твърде много. Всичко, което чу, бе, че много от мъжете са били изпратени на Националното стрелбище, за да ги разстрелят. Сети се за Едит Кавъл 59, героиня, позната на всяка ученичка. Последните си дни бе прекарала именно в този затвор и Кали се ободри от историята за нейната смелост в последните й мигове.