Лия Флеминг - Пощенската картичка

Видя съюзниците си, преди те да насочат потрепващите си фенерчета към лицето й.

- Ела - каза един дрезгав глас. - Знамената се развяват високо.

Даде й правилната парола и тя отговори със собствената си кодова фраза.

- Имаш ли кодове за нас?

Лицето на мъжа беше наполовина скрито.

- Дайте ми шанс да си поема дъх - прошепна Кали, като махна каската си и разкри разрошената си руса коса.

- Жена? - чу се изненадано мърморене. - Какво следва? Сигурно са отчаяни - засмяха се мъжете.

- На нашия командир няма да му хареса - каза мъж на средна възраст с мустаци.

- Защо? Мога да си върша работата, както и всеки мъж. Кой ще забележи една жена, вървяща по улицата? - изтъкна тя, по-дразнена, че не я вземат на сериозно.

Те промърмориха нещо помежду си и се отдалечиха. Какъв късмет, да се приземи сред груби и тесногръди мъже. Имаше заповед да остане с тях двадесет и четири часа, преди да потегли към срещата си.

- Накъде си тръгнала? - попита мъжът с мустаците.

- Това си е моя работа - отвърна тя. Никой не би трябвало да й задава такъв въпрос.

- Не можем да те прехвърлим нататък, ако нямаме адреса и паролата. Това са указанията ни от Лондон - каза той и посочи една стара селска къща. - Ела да се стоплиш. Трябва да се уверим, че ще бъдеш в безопасност. Имаше много арести. Брюксел е опасно място. Нека да проверим първо мястото. Името?

- Кафене в близост до Гран плас. Би трябвало да е безопасно.

Беше добре, че вземаха предпазни мерки за нея, помисли си тя.

- А името на връзката ти? Мога да разбера дали все още е на свобода - настоя мъжът.

- Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб. Така ми казаха - тросна се Кали. Внезапно изпита силна умора и глад. И ужасно й се пикаеше. Никой не й бе предложил даже чаша кафе от жълъди.

- Нека да видим какво има в чантата ти. Трябва да погледнем документите за самоличност. Надявам се, че са по-добри от първите екземпляри, които бяха пратили.

Разгледа ги с подигравателна усмивка.

- Шрифтът е блед, а печатът е прекалено рехав. Няма да стигнеш далече с тях. Трябва да ти направим по-добри. Ще останеш тук, докато стане безопасно да пътуваш, но трябва да се криеш. Съпругата на фермера може да ревнува.

Кали беше твърде уморена, за да протестира. Валеше и мъжете посочиха вратата на плевнята. Един от тях метна одеяло над главата й, за да я предпази от дъжда.

- Не искаме хубавия ти шлифер да се намокри. Продължавай. Така ще можеш спокойно да пресечеш двора.

Тя тръгна напред, благодарна за топлината на покривалото, но после усети, че някой я бута.

- Побързай!

Усети как някой извива ръката й зад гърба и дърпа и другата.

- Спрете с тези игрички! - тросна се тя. - Само защото съм жена... Какво, по дяволите...! Нощта беше дълга, момчета.

След това видя една фигура да излиза от сенките и застина на място. Беше войник в германска униформа.

- Не се притеснявай за него. Той е наш, облечен е във взета назаем униформа.

Мъжете отвориха вратата на хамбара, без да пускат ръцете на Кали. Тя почувства, че й прималява от страх. Това не беше правилно. Нищо от това не беше както трябва. Вътре в плевнята я чакаше мъж с кожено палто и шапка. Щом го видя, Кали осъзна с ужас, че е паднала право в капана, в ръцете на врага, като дар свише. Поне не им бе казала името на връзката си или кодовете, които бяха навити в запалката й. Но те вече знаеха мястото, където трябваше да отиде, и й прилоша при мисълта, че е постъпила така лековерно.

Вързаха ръцете й зад гърба, грабнаха ръчната й чанта, в която бяха парите, запалката и пудрата. Бутнаха я в един микробус и подкараха в нощта. Никой не й каза и дума. Кали искаше да ги заплюе за това, че са предатели на родината си, но сега трябваше да защити себе си и прикритието си. Всички тези месеци на обучение бяха отишли на вятъра, защото някъде някой бе предал невярна информация в главния щаб, бе подлъгал агентите, работещи с радиопредавателите. Колко ли други агенти бяха станали жертва на същата измама? В момента изпитваше единствено пламтяща ярост. Това, което искаха от нея, бе името на следващата й връзка, но нямаше да го получат. Тя не го знаеше - и слава богу. Не можеш да кажеш това, което не знаеш, но колко ли време щеше да им отнеме, за да я открият сами?

Държаха я будна четири дни и нощи в стая, също толкова ужасна като онази в Больо, където бе тренирала за мисията си. Въпросите се редуваха с още въпроси и заплахи. Знаеха за къщите за обучение на отдела за специални операции в родината й, как се свързват членовете на мрежата и къде работят радистите. Знаеха, че кодовото й име е Мангуста, но това беше всичко.