Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Трябва да избягаме. - Мадлен винаги беше пълна с планове, оглеждаше входовете и търсеше начини за подкупване на другите работници.

- Но не и в това време - казваше Селин, която кашляше все по-силно, когато излизаха навън. Вече не можеше да върви и да работи с тяхното темпо. Те се опитваха да я прикрият, стараеха се пазачите да не я забележат. Бяха нужни дванадесет души, за да дърпат тежкия валяк по твърдата настилка, и те дърпаха, потта се лееше по лицата им и ръцете им бяха изтръпнали, но не трябваше да спират. Една жена припадна и се просна на замръзналия камънак, не успя да се изправи. Пазачът застана над нея и я заудря с палката, а тя се сви, за да се прикрие.

- Захващайте се за работа! - нареди той на останалите, после повлече жената настрани и я застреля.

- Не прави нищо - промърмори Селин, видяла изражението на лицето на Кали. - И неговото време ще дойде.

- Как може да си сигурна? - прошепна Каролайн.

- Знам го със сърцето си, само въпрос на време е и ще бъдем спасени. Не мисли за това, иначе ще те съсипе.

Върнаха се в лагера, бяха гневни и гладни, телата ги боляха. Трупът на жената лежеше там, където бе паднал, замръзнал на земята. Кали вече бе видяла толкова много смърт, че едва поглеждаше към жертвите, но сърцето й беше смаяно от тази жестокост. В това ужасно място нямаше никаква милост, никаква жал. Всяка една от тях бе просто впрегатен кон и имаше един-единствен избор - да работи или да умре.

Имаше много подобни случаи, но яростта изгаряше Кали чак до мозъка на костите. „Аз ще оцелея и ще разкажа на всички какво става тук“, обеща си тя. Другите не казваха нищо. Единственото, което имаше значение, бе да се заредят, да намерят храна и да оцелеят до сутрешната проверка.

- Има само един сигурен начин да се излезе оттук - въздъхна Мари, най-младата от приятелките на Кали - и това е през огнената пещ на крематориума. Те мислят, че ние нямаме души, че сме ходещи мъртъвци, но ние ще се измъкнем оттук по друг начин.

- Нека да не мислим за тези неща - каза Селин. - Знам една игра, на която можем да поиграем. Да легнем и всяка да каже какво е любимото й меню. Да се престорим, че сме в бирария и можем да си поръчаме каквото си искаме.

- От това само ще огладнея повече - простена Мадлен. - Но бих искала pot au feu 62, с гъст тъмен сос, зелена салата с винегрет, малко сирене Vignotte и специалния десерт на маман, tarte aux pommes 63.

- Как би аранжирала масата, с какъв цвят покривка и с какви цветя във вазата? - насърчи я Селин да продължи историята си.

Всички описаха менюто си и Кали откри, че може да си представи ястията и да усети мириса на чесъна и билките. Тя избра овчарския пай на Мима с маслена коричка, последван от ягоди и най-добрия сладолед на „Капалди“ Устата й се навлажни само от картината в ума й. За няколко минути те се бяха измъкнали от този ад и се бяха пренесли на друго място. Благодари на бога, че е открила толкова добри приятелки. Те бяха спасили разсъдъка и живота й за още няколко дни напред.

Друг път решиха, че всички ще имат рожден ден и трябва да се подготвят и взаимно да си направят изненадващи подаръци - лесно бе да се каже, но трудно да се направи. На входа на лагера имаше редичка пролетни цветя, поникнали сред тревата. Бяха достатъчно, за да може Кали да ги сплете и да направи цветна огърлица за Селин. Приятелката й слабееше от ден на ден, вече едва дишаше, а в края на дванадесетчасовата смяна се изправяше с мъка. Трябваше да я придържат на път за бараката, но носеше огърлицата с огромно удоволствие.

Седмица по-късно дойде медицинската инспекция, от която всички се страхуваха. Подредиха ги пред охраната и надзирателите им казаха да повдигнат полите си високо над кръста, така че хълбоците им да се покажат. Накараха ги да тичат пред охраната на СС и лагерния лекар, който оглеждаше за подути крака и колене. Кали беше толкова заета да доказва, че е здрава, че отначало не забеляза колко трудно й е на Селин.

- Тичай! - извика й пазачът.

Селин се постара, но не можеше да поддържа темпото. Беше твърде слаба и коленете й бяха подути. Падна на земята и се закашля от изтощение.

- В бараката за възстановяване - каза докторът.

Охранителите хвърлиха Селин върху чакащата количка, а след това заедно с куп изтощени жени я подкараха към „младежкия лагер“. Другите стояха зашеметени при внезапното й заминаване. Не бяха успели дори да се сбогуват. После ги пуснаха да се приберат по леглата си. Никой не проговори. Какво ли можеха да си кажат? Всички знаеха, че никога вече няма да видят своята приятелка. Поредното жестоко унижение, което се налагаше да понесат.