Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Зависи от много други фактори. - Мисис Камерън се облегна назад. - Трябва да разберете...

- Жива ли е? - попита Фийби, а сърцето й заби бързо.

- За съжаление, не мога да ви дам точен отговор. Не знаем. Съжалявам. Веднага щом научим нещо... Знаем, че е била в затвора в „Сен Жил“ в Брюксел. Видели са я там през 1944 година.

- Но това е преди година... Къде може да е сега? Значи всички тези картички, които получихме... Вие ли... - Фийби искаше да разтърси силно жената, която седеше срещу нея и се възхищаваше на тапетите.

- Това е нормална процедура за целия ни екип.

Тя отговаряше уклончиво и много предпазливо, не издаваше нищо, но Фийби не искаше повече общи приказки.

- Значи през цялото това време сте подхранвали напразните ми надежди? Да не ми казвате, че трябва да се подготвим за най-лошото?

- Не е задължително, но само времето ще ни даде пълна информация. Съжалявам, че ви натоварвам с тази несигурност. Но трябва да бъдем честни на този ранен етап.

- Но със сигурност можете да ми кажете какво, по дяволите, е правила в Белгия?

Мисис Камерън прехапа устни и не отговори.

- По дяволите, тя има малък син! Какво ще му кажа? - извика гневно Фийби.

- Нищо в момента, но винаги има надежда в тези случаи...

- Значи има и други жени като Каролайн? Колко от тях са се върнали?

- Някои са се завърнали невредими от концентрационните лагери в Германия - отвърна с усмивка мисис Камерън.

- А останалите?

- Нямам правомощия да кажа. Не разполагам с достъп до информацията на другите ведомства.

- Разбирам - отсече Фийби. - Единственото ми дете изчезва в мъглата на важни задължения и аз ще бъда последната, която ще научи какво е правила и защо?

- Съжалявам, че сме толкова потайни, мис Фей, но има правила за това какво количество информация можем да споделяме. Казах ви това, което знаем. Ще ви държим в течение, обещавам ви. Каролайн би го искала.

- Говорите така, сякаш е мъртва.

- Не исках да... Извинете ме. Пътуването дотук бе дълго. Исках да ви обясня лично. Винаги има надежда - каза мисис Камерън и се изправи. - Иска ми се да имах по-категорични новини.

- Липсата на новини е добра новина в това домакинство - въздъхна Фийби, почувствала внезапно ужасна слабост, докато се надигаше.

- Да се надяваме, че е така. Ще се обадя, щом имаме повече новини. Толкова се радвам, че се запознахме. Трябва да се гордеете с дъщеря си. Тя е смела, решителна млада дама.

След тази похвала жената си тръгна бързо и остави Фийби до вратата, неспособна да помръдне от шока след думите й. Трепереше от страх.

Тя се олюля и се отпусна на креслото в гостната, очите й се затвориха от отчаяние. „О, Каролайн, къде си? Какво те накара да направиш нещо толкова безразсъдно?“ Облегна се назад, главата й пулсираше, сякаш някой удряше с чукове по мозъка й.

Когато Мима дойде да почисти масата, намери Фийби седнала и загледана през прозореца. Лицето й бе изкривено, езикът - увиснал, тялото й бе отпуснато, не можеше да повдигне ръце.

- Мадам! - извика Мима. - Джеси, слез бързо... аз ще се обадя на доктора. Не мърдайте.

Приклещена в стола, Фийби не можеше да говори, да се усмихва или да се движи, вцепенена от тази внезапна слабост, която я бе завладяла. Какво, за бога, се случва, помисли си тя, докато стаята избледняваше пред погледа й.

Кали се опита да направи искра и да разпали суха прахан от пръстта в гората. Те се привеждаха над малкото огънче и затопляха камъни, за да сгреят измръзналите си пръсти, но непрекъснато се опасяваха димът да не ги издаде. Намериха няколко борови шишарки със семена и ги опекоха, разтопяваха снега в канчетата си, за да имат топла вода, дъвчеха последните късчета от коричките си черен хляб, като преглъщаха бавно, защото не знаеха кога ще ядат отново.

- Не можем да останем тук - каза Мади. - Ако се отправим на запад, можем да се натъкнем на Съюзниците. Трябва просто да продължим да вървим.

- Но не знаем къде са. Може би трябва да се върнем в града и да научим повече - предложи Мари.

- Луда ли си? Веднага ще ни разпознаят в тези дрехи - отвърна Мади.

- Не и ако пътуваме през нощта. Имам идея - добави Кали. - Ако можем да се отървем от лагерните униформи на райета, имаме тъмни гащеризони, а и ако намерим някои неща, за да се покрием отгоре...

- Но как? - Мади не беше убедена. - Нямаме документи, ще ни хванат и ще ни върнат обратно. Предпочитам да умра, отколкото да се върна там.

- Това няма да стане, обещавам ти - опита се да успокои приятелката си Кали. - Повярвай ми.