Лия Флеминг - Пощенската картичка

На следващия ден Джеси го събуди на разсъмване. Беше тъмно като в рог и тя му помогна тихо да се облече, после се спуснаха по стълбището с нейния куфар и минаха през задната врата. Отидоха до гарата, за да хванат влака, който разнасяше мляко до централната гара на Глазгоу, и пристигнаха навреме в Саутхемптън, за да минат през митницата и да се качат на кораба.

- Баба как ще разбере къде съм? - попита той, защото осъзна, че носачът ги бе видял да се качват на местния влак.

- Оставих й писмо, в което й обяснявам всичко. Тя никога не се събужда преди закуска. Няма да ни спре, знам го. Така че не се тревожи, тя ще бъде много по-добре сега, след като си тръгнахме.

Фийби четеше бележката на Джеси отново и отново и не вярваше на очите си. Как бе посмяла да вземе това решение вместо нея. Когато се събуди и в един момент дойде напълно на себе си, а после намери писмото на полицата над камината в гостната, вече бе късно да ги настигне. Знаеше, че трябва да се обади в полицията, но нещо я възпря. Може би най-накрая щеше да има малко спокойствие и време за себе си, време да прави упражнения и да се свърже с агента си. Може би щяха да успеят да съживят кариерата й. Би могла да напише мемоарите си, както правеха и други момичета от театър „Гейети“. Животът й още не бе приключил. Това бе знак от съдбата, предупреждение да приема нещата по-леко. Може би Джеси й бе направила услуга - само времето щеше да покаже, а и Фийби винаги можеше да предприеме дългото пътуване през океана и да върне Дезмънд у дома. Отпусна се назад на стола и остави Мима да се грижи за нея.

Икономката бе стиснала устни, шокирана бе от предателството на Джеси, но не и изненадана.

- Джеси бе ужасно привързана към хлапето. Виждах, че го смята за свое дете - въздъхна тя. - Сигурно го е планирала от месеци. Все си мислех, че е едно такова прекалено вежливо и хитро девойче... О, телефонът... може би е променила решението си.

Мима се втурна в коридора да вдигне телефона, а когато се върна, каза:

- Обаждат се от Лондон, било спешно, мис Фей. От министерството.

Фийби с мъка се добра до телефона и вдигна слушалката. Гласът от другата страна говореше прекалено бързо.

- Мис Камерън, не ви чувам, линията прекъсва... да, ще седна.

Отпусна се на един стол в очакване на лошите новини.

- Разбирам... да, да... кога... къде? Не мога да повярвам... след цялото това време. Разбирам... Кога? Това е чудесна новина. Само да кажа на Дезмънд...

Фийби залитна назад, а слушалката падна от ръката й с трясък на пода.

Мима се спусна към нея и погледна съсипаното й лице.

- О, миличката ми. Най-накрая. Толкова съжалявам. Сигурно е голям шок... - опита се да я утеши тя.

- Не, Мима, не... Новините са добри. - Фийби плачеше. - Каролайн се прибира при нас... жива е!

Зарови лице в шепи, за да овладее емоциите, които я завладяха - облекчение, шок и объркване. За това се бе молила. Нямаше по-добра новина от тази, но осъзнаването какво означава тя в момента я разтърси.

- Дъщеря ми се прибира у дома при своето семейство. Как ще я погледна в лицето, Мима? Как ще й кажа за Дезмънд и Джеси? Как ще й обясня... Какво ще правя сега?

Кали се взираше в алеята пред шато „Грутен“ с ужас и недоумение от унищожението пред очите й. Сякаш някакъв гигантски булдозер бе изравнил сградата и бе оставил единствено разрушена зидария и обгорели дъски. Сигурно замъкът е бил уцелен директно от някоя бомба. Тя въздъхна, спомнила си имението от приказките, в което някога бе живяла. Неговите кули и готически прозорци, елегантните му стаи, лишени сега от цялото си достойнство, превърнати в тази купчина боклук. Бе дошла от уважение, по-скоро с надежда, отколкото с някакво очакване, а сега най-лошите й страхове се бяха оправдали. Семейство Ван Грутен бе изчезнало и дълбоко в сърцето си тя знаеше, че Феран не е сред оцелелите. След възстановяването си чувстваше липсата му особено остро, почти осезаемо.

След като паметта й се върна с всички образи на любимите хора от миналото, тялото й копнееше за физическа утеха, но Кали не откриваше такава, докато бавно се завръщаше към стария си живот.

Вместо това се спусна по бюрократичния канал, който действаше доста ефективно. Предадоха я на американските власти за допълнителна проверка. Кали знаеше, че трябва да се придържа към британското си военно прикритие, такова беше правилото. Даде им фалшивото си име и кодовия си номер, за да я проверят в Лондон. Главният щаб потвърди идентичността й като агент Шарлот Бланкен. Предадоха я на британците и тя отлетя за Брюксел с военен самолет. Там щеше да остане само една нощ, преди да продължи за Лондон. Разполагаше с малко време и знаеше какво трябва да направи, преди да се завърне у дома.