Лия Флеминг - Пощенската картичка

Къщата вече бе пълна: Джеси и Дезмънд спяха в детската стая, мадам спеше в голямата спалня с момичетата си, а Жак - в гардеробната до нея. Стаята на Фий бе затрупана с вещи. После, в един септемврийски ден, Фийби внезапно се появи на прага без предупреждение, стиснала в ръце всичко, което бе останало от лондонския й живот, и нуждаеща се от постоянен покрив над главата си.

Изглеждаше съсипана, когато Кали я прегърна и я поведе към един стол, а Мима й поднесе чаша чай с цяла лъжичка от скъпоценната дажба захар. Едва тогава тя им разказа тъжната новина за смъртта на Кити, строполи се на дивана и заплака за загубата й. Ужасно бе да я види толкова потресена и Кали плака с нея за смъртта на Кити.

С толкова много гърла за хранене в имението Кали бе благодарна за кокошките и прасето и за лехите със зеленчуци в градината. Мадам беше щастлива, че може да помага в кухнята, а Мима се радваше на нейната компания. Мадам можеше да направи ястия от нищо и обогати с нови идеи менюто на Мима. Беше отлична шивачка, шиеше ризи от тънки парчета плат, обръщаше яки, промени дарените поли в тоалети за момичетата, уши на Дезмънд зимно палто и боне от старо мъжко сако от туид. Дори се разбра с мистър Бърел, като му сподели как съпругът й отглежда зеленчуците.

Къщата беше достатъчно тиха, докато децата бяха на училище, но когато вилнееха вътре в дъждовните следобеди, Фий получаваше главоболие.

Кали усети напрежението и се опитваше да запази мира в къщата, като извеждаше майка си на дълги разходки, за да й даде време да се възстанови. Разговаряха за всичко, което се бе случило в Лондон. Фий не бързаше да се върне там, но знаеше, че ако агентът й звънне, трябва да замине.

- Чувствам се ненужна тук - въздъхна тя една сутрин, докато Кали се готвеше да отиде на сбирка на доброволческия комитет. - Всички сте толкова заети, какво да правя аз?

- Това, което правиш най-добре, майко - каза Кали, спирайки за миг, защото осъзна какво бе казала току-що. - Върни се на сцената и разведрявай хората. Би трябвало да има концертни групи, които се нуждаят от твоите способности.

- Прекалено съм стара, за да подскачам по сцената - въздъхна Фий и погледна бръчките край очите си в огледалото.

- Не, не си. Просто позвъни на няколко места. Сигурна съм, че болниците винаги търсят артисти с твоя опит. Чуй ме само, уча те на собствения ти занаят.

И двете се засмяха, а Кали с облекчение видя искрица живот да светва в очите на Фий.

„Но какво да направя аз за страната си“, размишляваше тя нощем, когато сънят й бягаше. Отглеждане на дете, помагане на евакуираните и доброволческа работа - достатъчно ли беше? Всеки може да прави това, да помага и да дели с други част от дома си.

Беше много впечатлена от Примроуз, когато един уикенд тя внезапно пристигна в Далраднор, облечена в елегантен костюм. Сега работеше в Министерството на икономическата война, но говореше уклончиво за задълженията си, сякаш имаше някаква тайна. Кали изпита прилив на завист заради свободата й и заради разказите й за чудесните партита, на които ходи в Лондон. Но Прими бе необвързана и не беше влюбена в никого -защо да не извлече възможно най-много забавление от това, което й се предлага?

- Срещала ли си някои белгийски войници, офицери, които евентуално могат да познават братята Ван Грутен? - попита я Кали. Беше малко вероятно да са дошли тук след евакуацията при Дюнкерк 48 . Феран би й се обадил по телефона.

- Има много французи и поляци. Мисля, че осъществяват радиовръзки с континента. Ела в Лондон и ще те заведа в някои тайни местенца, където биха могли да знаят. Крайно време е да посетиш града.

- Не мога заради всички задължения, които имам тук.

- Глупости. Има достатъчно възрастни в къщата, за да можеш да си позволиш един свободен уикенд. Малкият Дез има веселата Джеси на свое разположение, поне докато тя не получи повиквателна за някъде.

- О, моля те, все още не. Тя е толкова енергично момиче, но също и практично, а Фий още не е на себе си. Бомбардировките я изнервят, а смъртта на леля Кити я съсипа, но когато пак се качи на сцената, ще се оправи. Как са вашите?

- Татко е в Медицинския военен корпус, мама ръководи всички клиники за бедстващи, а Хамиш се записа доброволец в армията. Нямам представа какво е замислил.

- Кой знае къде ще бъдем всички в края на войната - каза Кали.

- Ще маршируваме под хитлеристкия марш, може би. - Прими се усмихна. - Не мисля... Може да отнеме известно време, но ще стигнем до бърлогата му в крайна сметка.