Лия Флеминг - Пощенската картичка

Той я посрещна с презрение, а не с изненада.

- О, я виж кой дойде, Майската кралица благоволи да посети бедните. - Изгледа я и поклати глава. - Надявам се, че си горда от това, което направи, да изпратиш онова хлапе до вратата ми и да ме караш да ти върша мръсната работа. Дъщеря на Джо, сериозно? Всякакви измислици си дрънкала, но това беше върхът.

- Стига, Тед, не се вълнувай, лошо е за гърдите ти - предупреди го жена му. - Ела и седни тук, настани се. Тя е твойта плът и кръв, мъжо, тъй че се дръж добре! Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Хилда.

- Да, знам. Каролайн каза, че си била много мила с нея. Съжалявам, че не поддържах връзка с вас толкова дълго време.

- Съжалявам! Ти не знаеш значението на таз дума! Да почерниш името на Джо, когато той нямаше как да се защити - закашля се Тед. - Не беше отгледана да мамиш. Майка ни и баща ни, бог да ги прости, имаха добри сърца, но всичкото туй подскачане по сцената ти завъртя и обърка главата, стана прекалено велика, за да се появиш в дома ни. Ти не си нищо друго освен една глупава хористка, която се забърка с войник, или греша, а? Не идвай сега да ми се мазниш и да ми играеш игричките си. Не ща да имам нищо общо с теб! - И той обърна лицето си към огъня.

Фийби наведе глава.

- Съжалявам, искам само да се реванширам. Трябваше да направя това, което бе най-добро за детето и мен. Намеренията ми бяха добри, но тайните обикновено излизат наяве по най-неподходящ начин.

- Може да го кажеш отново, та току-виж си го разбрала. И какво стана, момичето те заразя и си замина без следа?

- Не, тя е добре, има прекрасно малко момченце... Знам, че не бях най-добрата сестра на света, но сега съм в състояние да помогна и на двама ви.

- Не искам нищо от теб - сопна се Тед.

- Не си чул какво ви предлагам. Има някои хубави вили във Фар Хедингли и мога да наема една от тях за вас. Там, в северната част на града, влагата и димът са по-малко.

- Малко късно е вече за тез неща. И тук сме си добре.

- Значи си прекалено горд, за да дадеш на жена си шанс за по-добър живот? Ти си също толкова лош, колкото съм и аз, Тед Бордман - ти и твоята гордост.

- Я да спирате да се препирате и двамата - намеси се Хилда. - Благодаря ти за предложението. Бих искала да се преместя, даже много, а ако той не ще, идвам и сама -намигна тя на Фийби. - Прането ми ще съхне по-бяло там. Сега нека да пийнем малко чай, да похапнем кифлички и да прекратим това дърдорене. Заболя ме главата от вас. И искам да чуя всичко за внука ти.

С помощта на родителите на Примроуз в Харогейт намериха подходяща вила във Фар Хедингли, близо до месарница и магазин за хранителни стоки, с кино в съседство и добър автобусен транспорт до града. Ако само се бе решила да направи това по-рано, помисли си Фийби, но поне с брат й вече си говореха.

Войната напомня на хората колко крехък е животът и колко несигурно е бъдещето на всички. Фийби бе щастлива, че разполага с финанси, с които да даде на брат си възможност за избор, какъвто той иначе никога не би имал. Но се притесняваше, че този закъснял жест едва ли ще излекува раните от дългогодишното пренебрегване. Отговорът дойде под формата на писмо от Хилда, в което тя благодареше на Каролайн за изпратените снимки на Дезмънд и хвалеше новия им дом.

През пролетта на 1940 година всичко се промени след новините за светкавично нахлуване в Холандия и Белгия. После отстъплението от Дюнкерк хвърли страната в мрачно очакване на лятна инвазия. И все пак Лондон продължаваше да води своя летен живот, хората пълнеха танцовите зали и киносалоните, докато бомбите не започнаха да падат върху тях всяка вечер.

Фийби живееше в апартамента си и се снимаше във филми. Вече бе свикнала с редовното монотонно бръмчене на самолетите, с воя на сирените, с изстрелите на противовъздушните оръдия от парковете и с прожекторите, насочени към нощното небе, но липсата на сън бе друго нещо. Откри, че й е невъзможно да задрямва в претъпканите тухлени убежища. Земята се тресеше от бомбените взривове и от пронизителните звуци на приближаващи самолети, които пускаха запалителни вещества. Стремежът й да бъде истинска британка и да не се паникьосва, изискваше цялата сила на духа й. Когато чуеше сигнала „Чисто е“, тя се спускаше навън в нощта към миризмата на барут, разбитите газопроводи, сирените на линейките и пожарните коли и сърцето й бе изпълнено с болка за всички онези хора, хванати в капана на огнения ад, който осветяваше небето със зловещо оранжево сияние.

След всяко нападение по улиците имаше ужасни гледки; мъгливите септемврийски сутрини бяха обвити с дебел слой дим и с болнавия мирис на смърт. Фийби имаше късмет, че апартаментът й досега бе останал невредим, но един следобед Били се появи на вратата й, облян в сълзи, с ужасната новина, че болницата на Кити е понесла пряк удар, докато тя е отвеждала пациентите на безопасно място. Не бе останало нищо, нямаше дори тела, над които да скърбят.