Лия Флеминг - Пощенската картичка

Фийби се вцепени от шока, отначало не успя нито да заплаче, нито да почувства каквото и да било. Двете й най-добри приятелки си бяха отишли. Нещо умря у нея този следобед.

Кити винаги бе там, за да я подкрепя - силна, когато тя беше слаба. Добрите й съвети бяха спасявали многократно Фийби. Към кого щеше да се обръща сега за помощ, кой щеше да я напътства? Когато Били си тръгна, без да крие сълзите си, тя седна в тихата си стая, напълно смазана от загубата. Какъв беше смисълът на живота сред всичкото това унищожение? Не беше ли видяла достатъчно? Това ли означаваше да си човек - да видиш смъртта на хората, които си обичал? Гневът пламна у нея, Фийби гореше цялата от безпомощност. Изведнъж се почувства стара и съвсем сама.

Седмица след опелото на Кити и нейните колежки нападенията се подновиха. Бомбите падаха още по-близо до Оксфорд стрийт и околните райони. В бомбоубежището никой не можеше да спи и Фийби седеше, стиснала чантата и одеялото си, заслушана в оглушителните взривове, а неин възрастен съсед свиреше на хармоника стари военни мелодии, които тя бе пяла толкова много пъти.

Когато сирената за чисто небе прозвуча и излязоха на бледата светлина, целият пейзаж наоколо се бе променил и Фийби разбра, че положението е лошо. Сградата, в която бе нейният апартамент, бе уцелена. Там, където преди се издигаше четириетажна постройка, сега имаше само зееща дупка, пълна с метал, овъглени мебели, димящи камъни и частици от домовете на хората, превърнати в странни обезобразени скулптури.

- Назад, назад! Газ! - развикаха се отговорниците по противовъздушната отбрана, докато отцепваха улицата.

Не бе останало нищо, което да се спаси. Слава богу, че Каролайн бе настояла Фий да занесе за всеки случай в Шотландия фотоалбумите, дневниците с изрезки и безценната кутия за документи, в която пазеше писмата на Артър. Сега беше бездомна, само с дрехите на гърба и ръчната чанта, пълна с документи. Не можеше да плаче. Това бяха само вещи. Този месец бе загубила нещо много по-ценно, приятел.

- Хайде, скъпа, ела да пийнеш чаша чай - каза една жена в униформа. - В шок си.

Наметна одеяло на раменете й и бутна чаша сладък чай в ръката й. Фийби се местеше като зашеметена от опашка на опашка, за да се регистрира.

- Има ли къде да се настаниш, съкровище? - попита я служителката.

Отначало Фийби поклати глава. После си спомни.

- Ще отида при дъщеря ми.

- Къде точно е? Трябва ни адрес, за да препращаме документите и писмата ти.

- Далраднор Лодж, Стърлингшър. Там поне ще има легло, в което да се настаня.

- Не и тази вечер - бе отговорът. - Можем да ти намерим хотел.

- „Кавендиш“, Джермин стрийт... Ще отида там, ако все още го има.

Фийби въздъхна: това бе мястото, където някога бе толкова щастлива. Артър щеше да я чака там.

47Шотландската дума за последния ден на годината и синоним на тържеството за Нова година. - б. пр.

Евакуираните семейства пристигнаха в Далраднор един следобед през юли 1940 година, след като преди това, седмица след пристигането им с кораб от Гърнзи, бяха стояли разквартирувани в Глазгоу в една църква. В града ги посрещнаха и обещаха да ги настанят по домовете на местните за времето на престоя им. Кали имаше свободни стаи и нямаше против да бъде първа в списъка, след като научи, че тези бедни семейства са на път от 21 юни. Разпределиха й майка с три деца. Мадам Лапланш бе родом от Бретан, омъжена за земеделец от остров Гърнзи, който бе натоварил семейството си на чакащите кораби. Самият той бе останал на окупирания от германците остров, за да се грижи за голямата си зеленчукова градина. Имаше две момичета, Бетин и Луиз, и момче на име Жак, всички в училищна възраст. Луиз, изглежда, се възстановяваше от някаква заразна болест.

- Божке, погледнете бедните душички - каза Мима, като побърза да сложи вода в чайника. -Нуждаят се от баня, ако съдя по миризмата.

- Merci, madame, благодаря ви - заяви мадам Лапланш. - Много сме ви благодарни.

Имаха малко багаж, само очукан куфар, пълен с чисто бельо и броеници, и снимки на градината им. Дрехите им били дарени от Комитета за бежанците, който ги бе приел, но малко от тях им ставаха. Беше топло лято и децата можеха да играят навън, по-късно щяха да ги снабдят с униформи за училище, което щеше да започне в края на август.

Кали знаеше, че е неин дълг да приюти в дома си бежанци. Не спираше да мисли как Марта и семейството й са избягали в Англия и са били приети в дома на родителите на леля Кити през 1914 година. Знаеше, че сега отново живеят под окупация. Феран й бе писал кратка бележка, в която казваше, че се е присъединил към Жан-Люк в армията, но писмата му вече не стигаха до нея, след като страната му бе нападната. Беше твърде късно да изпрати писмото, което се бе опитвала да напише толкова много пъти и което сега бе оставила в едно чекмедже. Нямаше съмнение, че замъкът им вече е в ръцете на врага, и й дожаля за графинята.