Лия Флеминг - Пощенската картичка

Влакът беше пълен с чужденци на път за дома. Тя слушаше ромона на френските семейства и се показваше през прозореца при всяко забавяне, когато отбиваха встрани, за да минат военните транспортни влакове. Пристанището на ферибота под големите скали бе претъпкано с пътници, които чакаха за билети и мъкнеха насам-натам куфари и уморени деца. Опашката от коли, чакащи да се качат на ферибота, се виеше надолу по хълма. Кали наблюдаваше пристигащите кораби, които сякаш разтоварваха цялото човечество, стотици хора, изсипващи се един след друг по подвижните мостове.

- На другата страна цари пълен хаос - извика един мъж към тези, които чакаха на опашка, за да се качат на борда. - Зарязахме колата си там. Дори трюмът е пълен с пътници.

„Това не може да се случва“, проплака наум Кали, докато чакаше пред входа и се опитваше да не пропусне нито един от завръщащите се пътници. Фериботът от Остенде дойде и си отиде, а все още нямаше и следа от Феран.

Може би го бе изпуснала и той вече се бе запътил към чакащите влакове на път към апартамента. Той имаше адреса, така че щеше да е по-добре да го посрещне там. Кали се върна в Лондон, уморена и разочарована, с надеждата, че Феран ще пристигне всеки момент с някое такси. Беше й горещо, чувстваше се лепкава и се нуждаеше от баня. Жилището изглеждаше хладно и твърде тихо. Синът й вече й липсваше. Какво щеше да прави, ако Феран бе променил решението си? Ами ако майка му бе установила, че тя е омъжена, и бе наложила тираничната си воля? Но имаше и още сто уважителни причини, поради които би могъл да се забави.

След това телефонът звънна и я стресна в самотната тишина, но се обаждаше Фий, за да провери дали е пристигнала благополучно и да й разкаже какво прави бебето.

- Много се радвам, че те хващам - продължи тя и въздъхна с облекчение. - Не трябва да напускаш страната сега. Изглежда, войната ще избухне всеки момент. Вестниците твърдят, че към британските туристи е отправен призив да напуснат континента възможно най-скоро. Срещна ли се с приятеля си?

- Още не. Закъснява. Фериботите са претъпкани, но ще бъде тук скоро - каза Кали, по-скоро за да убеди себе си, отколкото Фий.

Изчака три дни, като се чудеше защо той не звъни или не изпраща телеграма, и точно когато бе изгубила всяка надежда, получи писмо - всъщност набързо надраскана бележка.

Скъпа,

Не мога да дойда. Повикаха ме по-рано в Лил в случай на извънредна ситуация. Изглежда, че ще бъда необходим. Ще ме призоват в армията, ако белгийският неутралитет бъде пренебрегнат. Жан-Люк ме посъветва да се върна в замъка и да се погрижа за маман, която се страхува, че домът ни може да бъде реквизиран, както е станало и преди. Ужасно съм отчаян. Съжалявам, че те разочаровах, но ти си постоянно в мислите ми в този тъжен момент. Ще ти пиша, когато знам повече. Грижи се за себе си, скъпа моя. Върви си вкъщи, в хубавата Шотландия.

Твой вечно любящ, Луи-Феран

Кали бе толкова разгневена, че не можа да заспи. Защо войната разваляше всичко? Какво общо имаше тя с тях? Защо не се бе събрала по-рано с Феран? Да беше забравила всяка предпазливост и да се бе появила пред него с Дезмънд! „Ти, глупава жено, наруга се сама, какво значение има мнението на другите за това кой му е баща?“ Но всъщност имаше значение. Тя знаеше много добре какви бяха тайните около нея самата, а сега правеше същото за собственото си бебе. Паникьоса се при мисълта, че войната ще ги раздели с Феран. Трябваше да му пише и да му каже за сина им, преди да е станало твърде късно.

Крачи из апартамента цяла нощ, докато се изтощи напълно. Гледа през прозорците подготовката отвън, слуша заглавията на сутрешните вестници, които продавачите обявяваха високо по улиците, и предупредителните сирени за въздушно нападение, гледа хората, които тренираха за такава атака и бягаха в търсене на подслон. Не й оставаше нищо друго, освен да се върне у дома, но дори и това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Кали никога не бе виждала толкова много влакове да заминават от столицата. Последва редиците деца, които мъкнеха пакети, увити в кафява хартия. Застанали едно зад друго на опашка, някои бяха в училищни униформи и с куфари, а други - в палта с увиснали подгъви и с гуменки. Жени бутаха проходилки с бебета, които смучеха биберони, за да не плачат. Видя как майките се опитват да скрият сълзите си, докато махат на децата си за прощаване. Бебетата плачеха, а майките им хлипаха жално, и Кали изпита вина, че се завръща при собственото си бебе.