Лия Флеминг - Пощенската картичка

Феран чете лекции в университета, а аз имам работа в града. Той ме потърси чрез приятели, за да подновим познанството си, и двамата се срещнахме в тиха чайна, където успяхме да обядваме в уединение. После отидохме в апартамента му по време на сиестата. Толкова съм спокойна, когато съм с него. Френският ми се подобрява с всеки изминал час.

Знам, че ще бъдеш разочарована от мен. За теб не съществува развод и целта на брака

е създаването на поколение. Тоби винаги е настоявал да вземам предпазни мерки за предотвратяване на този естествен процес, а постепенно почти спряхме да се любим. Страхувам се, че той намира утеха другаде.

Дойдох в града с такива очаквания. След три години не чувствам да съм постигнала нещо. Повярвай ми, опитах се да се получи, но нашата къща не е дом, а просто безрадостно място за пребиваване. Изпитвам такъв срам, че се провалих, но са нужни двама, за да се получи една връзка, а ми се струва, че от известно време Тоби е уморен от оковите на брака. Държи се като ерген, какъвто всъщност винаги е бил.

Не разбирам защо е така, но подозирам, че има нещо общо с детството му в Уелс. През цялото време, откакто сме тук, не е получил дори една коледна картичка от семейството си и когато го питам за тях, единственият отговор, който получавам, е: „Миналото си е моя работа и освен това е минало. “ Какво мога да направя? Чувствам се толкова объркана. Трябва ли да изоставя своя нов шанс за щастие и да остана в този брак без любов, или да изгоря закотвената си лодка и да отплавам надалече, за да бъда с Феран? „Развод “ е толкова грозна дума.

Моля те, пиши ми и ми кажи какво да правя. Не мога да питам майка си. Тя ме предупреди, че правя голяма грешка, и сега осъзнавам, че е била права. Може би е по-добре да си тръгна и да се върна у дома за известно време, за да обмисля нещата, но вече не знам къде е домът ми.

Твоя любяща и отчаяна приятелка,

Кали

Любовниците лежаха в леглото на Феран в апартамента му на остров Замалек. Стаята бе с високи тавани и бръмчащ вентилатор, който освежаваше въздуха. Високите стелажи бяха пълни с книги за изкуство, интересни украси, медни чаши и древни артефакти. Капаците на прозорците бяха затворени, за да ги скрият от света, докато Феран бе отпуснал ръката си върху възглавницата, гледайки надолу към Кали.

- Никога няма да свикна с това. Всеки път е толкова специално, толкова естествено. Иска ми се да не трябваше да се обличаш и да си тръгваш. Къде всъщност се връщаш, чака те само една празна къща.

- Защото трябва да съм там, в случай че Тоби се върне неочаквано.

- Минаха седмици, откакто сте се виждали за последен път. Той не те заслужава.

- Той е съпругът ми и аз му дължа известна лоялност.

- Не му дължиш нищо. Вече не. Била си твърде млада, когато си се омъжила за него. Хората се отдалечават, случва се.

Той я целуна по устните, сякаш за да подчертае думите си, но Кали не беше убедена.

- Чувствам се толкова стара понякога, колкото Матусал 44 . Уморена съм от цялото това криене. Но Тоби ми е казвал, че дискретността е всичко. Дължа му най-малкото това.

- Защо тогава той живее в Хайфа и не те е поканил да отидеш при него? Искам да бъдем заедно. Договорът ми тук приключва скоро и не съм сигурен, че искам да го подновя. Маман не е добре. Жан-Люк е зает, Карел е свещеник. Нещата у дома са напрегнати и се притеснявам. Време да се върна и искам да дойдеш с мен, Кали.

- Това е невъзможно. Майка ти никога няма да ме приеме. Разведена английска протестантка за сина й? Никога!

- Ти няма да се омъжиш за майка ми. Тя ще се научи да те обича, както аз те обичам. Не искам да те пришпорвам, но може би наближава краят на нашето време в Кайро. Градът изпълни целта си - събра ни тук, намерихме се отново. Все още не мога да повярвам на късмета си.

Феран се усмихна палаво с топлата усмивка, която разтапяше решимостта на Кали и я караше да го желае все повече с всеки изминал ден.

- Трябва да направя нещата правилно - каза тя. Искаше да обсъди всичко с Тоби лично, когато го хване трезвен, а след това да се срещне с адвокат за уреждането на постоянната раздяла. Хората тук държаха на доброто впечатление. Дискретността беше всичко. - Надявам се, че само Моника знае за нас.

- Щом смяташ така... - въздъхна той. - Това е малко селце, ma cherie. Всички знаят всичко. Прислужниците говорят, клюките разпалват повече клюки... но това не трябва да ни интересува. Трябва да сме заедно. Животът е твърде кратък, за да живеем отделно. Кой знае какво ни очаква зад ъгъла, ако Германия започне поход на Запад?