Лия Флеминг - Пощенската картичка

Договорът на Феран беше изтекъл и той искаше да тръгне с нея, но тя бе категорична, че предпочита да се върне сама. Щяха да се срещнат веднага щом почувства, че може да го погледне отново в очите без угризения - така му обеща.

Нямаше и следа от Тоби. Беше изчезнал в Леванта заедно с парите си под ново име. Кали вече се радваше, че е постъпил така, че се е махнал от живота й и тя не му дължи нищо. Всичко, което й бе оставил, бе унижението и изтощението от този емоционален кошмар. Надяваше се, че пътуването по море ще й даде време да се успокои, да си възвърне апетита и да намери сили да посрещне разочарованието на Фий, когато се появи на прага й.

През тези ужасни дни на въпроси и обвинения, докато гледаше гнева по лицата на жертвите, й се случваше да се загледа в Нил и да се запита дали не е по-добре да сложи край на всичко, като изчезне в привлекателния мрак на реката. Можеше да нагази в нея с джобове, пълни с камъчета, и просто да потъне в забвение. „Какво направих с живота си, как успях да объркам всичко“, питаше се тя. Но в тези моменти на отчаяние усещаше топлината на любовта на Феран, която я спаси и й помогна да запази здравия си разум.

Нейните приятелки не биха разбрали. Примроуз имаше отлична диплома от Оксфорд. Тя бе създадена за успех. Дори Памела се изявяваше като модел за един дизайнер. Но Кали нямаше какво да им покаже - освен неуспешен брак и празна сметка. Имаше съвсем малко ценности, които опакова и прибра в багажа си. Трудно й беше да си припомни как бе пристигнала в Кайро с един куфар, с куп младежки мечти за любов и с толкова надежди, а сега се прибираше със сандък, пълен с разбити мечти. Беше продала пръстена на Тоби. Не искаше да има нищо общо с нечестните му сделки.

Феран беше прекрасен, опита се дори да я изкуши да я изведе навън за прощална вечеря под прохладното нощно небе, но тя не можеше да се изправи пред критичното обществено внимание.

- Нямаш от какво да се срамуваш - успокои я той.

- Нямам ли? Предадох себе си и другите. Защо не го разпитвах повече, защо не се усъмних, защо не проявявах по-голям интерес към работата му?

- Спри да си блъскаш главата. Вярвала си му, а той не е бил достоен за твоето доверие. Ела тук, нека да върнем усмивката на лицето ти. - Разпери ръце, за да я прегърне. - Грешките са велики повратни моменти в живота ни. Те са като перли и трябва да ги ценим. Правят ни по-силни, ако успеем да се поучим от тях. Всички трябва да ги правим. Нека не пропиляваме последната си нощ с тъжни приказки. Ще гледаме към общото ни бъдеще. Все още можеш да смениш билета си и да останеш тук с мен - предложи й той.

Скъпите Феран, Моника и Кен... какви добри приятели й бяха те, как я подкрепяха в нещастието й. Тя трябваше да докаже на себе си, че е достойна за тяхното доверие.

Кали се вкопчи в любовника си през онази последна нощ, люби се с него до зори, притискаше се в тялото му, сякаш за да остави свой отпечатък върху него за дългите самотни нощи, които им предстояха.

Сега, сред морския бриз, който охлаждаше бузите й, тя се приготвяше за завръщането си с примирение, с немалко страх, но и с дързост. „Сама си постла това легло, въздъхна Кали, сега трябва да легнеш в него.“

Вечеряше всяка вечер сама, защото не желаеше да се присъедини към забавленията на борда. Имаше една двойка, която познаваше от клуб „Гезира“ - те постоянно се взираха с интерес в нея, така че Кали си стоеше в каютата и обмисляше какво ще каже на Фий.

В Бискайския залив морето беше бурно и все й се гадеше, когато корабът се поклащаше. Въздухът изведнъж стана влажен и мразовит и Кали потръпна от промяната в климата. С какво нетърпение бе избягала от британската земя, а сега се нуждаеше от нейното убежище. Това не бе завръщането, което си бе представяла...

Докато корабът се плъзгаше по водите на Саутхемптън, Кали усети в себе си проблясък на промяна, в душата й се промъкна съмнението, че може би не се завръща сама. Осъзна нещо, което бе пропуснала - имаше странни усещания в тялото си, гадене, въпреки че обикновено понасяше добре морското вълнение. Провери в тефтерчето с месечния си календар за потвърждение. Можеше ли да е истина, можеше ли в нея да бе поникнала надежда? Възможно ли бе в нея да расте един нов живот сред целия хаос от последните месеци? Дали в най-тъмните часове не се надигаше зората, за да обещае надежда? Ако бе така, тогава тя трябваше да вземе решение и за двамата. Време бе да изпрати телеграма, за да подготви Фий и да наруши мълчанието помежду им.