Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Значи пътуването ти е минало добре? Ти никога не пишеш, нито звъниш - сгълча го тя.

- Бях твърде зает, ще отварям нов офис в Хайфа.

- Това е новина! Трябва ли да се местим тогава? - попита с надежда. Може би това бе решение на проблемите им.

- Не, нищо подобно, ще пътувам. Купих нова кола. Ела да погледнеш Почакай да видиш само новия покрив, който се сваля - идеален е за дългите пътища из пустинята.

Кали се вцепени.

- Това означава ли, че ще останеш там?

- Не се притеснявай, ще се връщам, когато мога. Трябва да се наглеждат нещата. Арабите са ужасни мързеливци, ако няма кой да размахва камшика.

- Значи ще наемеш персонал? Мога да помогна - предложи тя. Ако работеха заедно, щеше да опознае бизнеса му по-добре.

- Трябва да останеш тук, на телефона, да бъдеш моите очи и уши в Кайро... Ела и виж новото ни бебче.

Кали мина зад къщата, за да се възхити на лъскавия малък американски спортен автомобил, боядисан в маслиненозелено и с платнен покрив.

- Изглежда скъп - въздъхна тя.

- Само най-доброто. Трябва да изглежда така. Когато се появя с това малко бижу, вдъхвам увереност на клиентите.

- Много е хубав - излъга Кали, всъщност й бе прилошало от мисълта за парите, които Тоби е похарчил.

- Хубав! Това ли е всичко, което можа да кажеш? - изръмжа той.

Върнаха се в къщата в мълчание.

- Ще ми липсваш... и като заговори за бебета... - Кали реши да се възползва от момента: -Не мислиш ли, че е време да имаме дете? Ще ми прави компания, щом ще бъдеш толкова дълго далеч от мен.

- Всичко с времето си. Знаеш как се чувствам покрай хлапетиите на другите... не съм сигурен, че ще мога да се справя със свое дете.

- Но аз ще се грижа за него - продължи тя, защото беше крайно време да проведат този разговор.

- И аз ще трябва да плащам за бавачки, училищни такси и всички тези неща.

- Искаш да кажеш, че изобщо не желаеш да имаш деца? - Кали усети, че се вледенява, боеше се от отговора му

- Не започвай сега да ме тормозиш Как можем да направим бебета, ако ме няма? - засмя се той, без да усеща отчаянието й.

- Може да дойда до Хайфа с теб, да си направим екскурзия - усмихна се тя. Знаеше, че след това ще трябва да спят заедно.

- Няма да се получи. Аз работя сам, винаги е било така. Както и да е, ти знаеше мнението ми по този въпрос от самото начало. - Тоби си наля питие. - Искаш ли?

Кали поклати глава, изведнъж се почувства смазана.

- Мислех, че ще промениш мнението си. Мислех, че децата са естествена част от брака.

- Не и за мен. Миризливи пелени, повръщане, петна от мляко, рев през нощта - това не е представата ми за забавление.

Това бе отговорът, от който Кали се страхуваше, но тя бе твърде шокирана, за да продължи да спори. Камък легна на сърцето й, когато осъзна какво означават думите на Тоби. Той беше разглезено егоистично копеленце, което правеше каквото си иска, без да мисли за нея. И харесваше живота си такъв, какъвто е. Защо е била толкова сляпа за егоцентричната му същност? Докато седеше там, отпуснат на дивана, тя за първи път го видя истински, като през увеличително стъкло. Каролайн трябваше да направи тежък избор: или да приема решенията му и да живее по неговите правила, или да си тръгне. Нямаше начин да го убеди да разбере нейната гледна точка. Тя се отпусна, парализирана от разочарование.

- Не ме наказвай с мълчание, скъпа. Ще те изведа навън тази вечер, за да отпразнуваме завръщането ти.

- Не, благодаря. Нека просто да останем вкъщи за разнообразие и да се насладим максимално на времето си заедно, докато можем. - Усмихна му се, но това бе горчива усмивка, пълна със смайване и несигурност. Сякаш си махаха от два противоположни бряга на река, която внезапно се бе надигнала, за да ги раздели. И наблизо не се виждаше мост.

* * *

Скъпа Марта,

Не знам как да напиша това, но от всички хора на света ти си тази, която може да ме разбере и да ми прости. Дойдох в Кайро с такива надежди за щастие с Тоби, но сега се влюбих в един прекрасен човек, който е всичко, което съпругът ми не е: образован, нежен и много умен. Той е белгиец, ще повярваш ли? Един млад мъж, с когото се срещнахме за пръв път преди години, а сега имам чувството, че съм го познавала цял живот.

Съпругът ми работи далеч. Винаги е зает да печели и да губи пари. Не иска да има деца. Мрази децата. Опитах се да променя мнението му, но той е категоричен, а аз се чувствам излъгана, ужасно самотна и отчаяна. Новата любов запълни празнината в сърцето ми. Срещнахме се отново случайно. Нямах намерение да предавам обета си, въпреки че не е направен пред Бога в църква, а на борда на кораб, но не мога да живея в лъжа.