Лия Флеминг - Пощенската картичка

Сега Моника вървеше по плажа с групата, с която се бе срещнала.

- Каролайн, искам да те запозная с моите добри приятели Себастиан и съпругата му Ивет и с малката Елиз.

Кали вдигна глава и видя красива млада двойка по шорти и със слънчеви шапки. Миловидното бебе в бяла лятна рокля и боне сочеше към морето.

- С тях е и приятелят им и техен колега Феран...

Кали се обърна към него с изненада. Би познала винаги това лице с ярки и силни черти.

- Феран? - ахна тя.

- Каролин, c’est incroyable! Това е невероятно! - Той се обърна към останалите. - Колко е малък светът, n ’ est-ce pas?

- Не мога да повярвам. Какво правиш тук? - засмя се тя. Със загорелите ръце, които се показваха от копринената му риза, и с ленените си панталони той изглеждаше толкова различен от момчето от онези дни в замъка. - Incroyable!

- Аз съм в отпуск... просто един беден учител - отвърна той с блеснали очи.

Себастиан поклати глава, за да се намеси.

- Не го слушай, той е твърде скромен. Феран е в университета, пише труд за Рубенс и Ван Дайк и преподава ренесансово изкуство.

Всички заедно унищожиха вкусните торти, после семейството отиде да играе на брега с бебето. Върнаха се с вкусни сладоледи с фъстъци и накрая компанията се отправи към вилата. Всички бяха загорели от слънцето и готови за следобедната сиеста. По пътя обсъждаха Германия и новините за погромите срещу еврейските общности.

- Европа не изглежда никак добре в момента. Родителите ми се занимават с търговия в Париж. Не ми харесва да чувам подобни неща - каза Ивет, притискайки Елиз до себе си.

- Със сигурност няма да се стигне до крайности след последната война. Брат ми Жан-Люк и армията му са добре обучени - каза Феран, който продължаваше да се взира в Кали.

- Не е само до обучението. Става дума за снаряжение и въоръжение - отговори Моника. -Никоя от нашите държави не е въоръжена така, както Германия. Те развиват високотехнологични оръжия, така ми е казвал Кен, и ще се нуждаят от петрол, а това означава, че ще се насочат и към либийските, и към персийските петролни полета. Така че е по-добре да внимавате и тук. Никой няма да бъде в безопасност, ако войната пламне.

Разговаряха до късно през нощта, казваха си „наздраве“ на фона на меката светлина от лампите. Кали не можеше да откъсне очи от лицето на Феран. Той бе толкова въодушевен и разпален, когато разясняваше някоя своя теория, и размахваше ръце във въздуха. Колко се бе променил през последните години! Чертите му бяха по-пълни, по-зрели, но имаше същата непокорна тъмна коса, която падаше до яката на ризата. Когато се обръщаше към нея, тя усещаше, че я пронизва с поглед, сякаш нейното мнение наистина е от значение. Колко се различаваше в това отношение от Тоби.

Другите се прибраха във вилата, а Кали и Феран седнаха отвън на стъпалата, пушеха и гледаха пърхащите към светлината молци. Тогава през вратата отвътре се чу музика, позната балада от ерата на „Клуб 400“, която изпълни Кали с носталгия - „Началото на бегина“.

Откри, че се полюлява в ритъма.

- Искаш ли да потанцуваме? - попита Феран. - Мелодията е твърде добра, за да я пропуснем.

Кали бавно се изправи и тръгна към терасата. Знаеше, че трябва да откаже, но и че няма да го направи... Те се притиснаха един в друг, телата им се долепиха плътно, докато танцуваха под музиката, която сливаше своята магия с магията на звездната нощ.

Той беше по-висок, отколкото тя помнеше, но й действаше по същия начин, както когато й се бе усмихнал за първи път с пронизващите си сериозни очи.

- Така става в книгите, нали? - прошепна той. - Само един поглед, една искра... Смяташ ли, че е било изписано сред звездите, че ще се срещнем отново по този начин, или аз съм твърде пиян и говоря глупости? Моля те, прости ми, Каролайн...

- Кали, Кали, за приятелите ми...

Какво ставаше? Той беше прав, сигурно бе от музиката, виното и топлината. Тя обърна лицето си към неговото и устните им се срещнаха. Беше толкова просто, един поглед, един танц и любовта им бе на път да започне отначало.

* * *

- Разбрах какво става между вас двамата в момента, в който очите ви се срещнаха и се познахте - засмя се Моника, докато отпиваше от сутрешното си кафе.

- Не мога да повярвам, че го направих - призна Кали. - Беше като магия.

- Нарича се coup de foudre... мълниеносен удар, гръм от ясно небе, опасен момент на опиянение. Както когато казваш: „Ето го, този, когото съм чакала, любовта на живота ми.“

- Не ставай глупава. Омъжена съм. Не вярвам в такива неща. Срещнахме се за пръв път, когато бях дете. Сигурно съм уморена, а и с Тоби сме в малко труден период. Може би ми е скучно. Време е да се прибера вкъщи и да бъда добра съпруга.