Лия Флеминг - Пощенската картичка

Разходи се из старата къща в търсене на момичето и най-накрая го откри в градината, наведено над някаква книга на пейката, близо до гроба на Кълен.

- Какво четеш? - попита я с искрено любопитство. Самата тя не си падаше много по четенето.

Каролайн затвори внимателно книгата и се извърна настрани.

- Нищо.

- О, хайде, какво става? Изглеждаш така, сякаш си работник от Хъдърсилд, препил през седмицата за почивка 26.

Шегата й нямаше ефект.

- Добре съм.

Момичето не вдигна глава, така че Фийби се осмели да приседне до него.

- Нани казва, че не хапваш нищо. Знаеш я как мрази да се пропилява храна, а сега толкова много хора от семейството й са без работа, че е срамота да не изпразниш чинията си.

- Не съм гладна, а и тя винаги ми сипва прекалено много.

- Но ти направо гладуваш. Да не си болна? Да не би да си в цикъл?

Фийби бе сигурна, че Каролайн е наясно с темата и е добре подготвена за нея, защото в училището им изнасяха сериозна лекция за фактите от живота, когато навършеха четиринадесет години.

- Спри да се тревожиш.

„Върви си“ остана премълчано.

- Но аз наистина се притеснявам за теб. Изглеждаш толкова тъжна. Кажи на леля си Фий какво става. - Приближи се още, но Каролайн се отдръпна.

- А наистина ли си ми леля, или това е още една от твоите измислици?

Гранатата избухна неочаквано и Каролайн веднага усети, че е поразила жертвата си.

- За какво говориш? През целия ти живот съм била до теб.

- Но наистина ли си ми леля?

- За какво става дума? Разбира се, аз съм Бордман.

- Е, не ми пробутвай тези простотии за майка ми и баща ми. Срещнах се с чичо Тед и той каза, че всичко това е лъжа.

Страхът вцепени напълно Фийби и тя усети как сърцето й внезапно запрепуска бясно. Пое си дълбоко въздух и се прокашля.

- Кога е станало? - попита предпазливо, като се опита да звучи спокойно.

- Прими намери в албума ти с изрезки писмо, което така и не си изпратила, с адрес на плика. Предизвика ме да отидем и да проверим дали ще открием семейството ми. Отидохме до Пийл стрийт и после до Гладстон стрийт, където се срещнах с Тед и Хилда Бордман.

- Разбирам. И какво ти каза той? - Фийби преглътна паниката си и се опита да прозвучи небрежно.

- Показах му една от твоите картички. Той се разсмя и каза, че трябва да те питам какви игрички си играеш, като представяш неговия починал брат за женен мъж. Берил се е омъжила, но не е имала деца, така че защо си ме излъгала за тях?

- Виж, скъпа, просто исках да ти спестя истината. Казах го, за да те защитя.

- Защо ми е била нужна защита? Значи си ме осиновила и си ме отгледала като свое дете... купила си ме от някое сиропиталище, а после си се престорила, че си ми леля? Какво му е лошото в това да си осиновен?

Фийби пребледня. Каролайн бе разбрала всичко погрешно. Как можеше да й обясни ситуацията, без да я нарани още повече? Кити я бе предупредила, че този ден ще дойде, и сега вече не можеше да продължи да крие решението, което бе взела преди толкова години. Искаше й се приятелката й да е тук с нея, за да я посъветва какво да прави. Но нямаше друг избор, освен да поведе тази битка сама.

- Първо, ти никога не си била осиновявана. Второ, не си сираче, а дете, родено от любовта на двама млади във военно време, дете, което не е имало баща, защото той умря, служейки на родината си. Майка ти искаше единствено да те защити, защото двамата не успяха да се оженят, преди да се родиш.

Фийби усети, че трепери.

- Разбираш ли какво ти казвам?

- Естествено, аз съм незаконнородена, копеле на неомъжена майка - отвърна Каролайн с леден глас, а от очите й хвърчаха искри.

- Не... всъщност да... в очите на обществото и на закона може би е така, но ти беше обичано дете. За нещастие, съдбата те лиши и от двамата ти родители.

- Е, и къде е майка ми? - попита бясно Кали. - И тя ли е умряла, или ме е подарила като сувенир?

- Не разбираш ли, Каролайн? Трябва ли да ме караш да го казвам на глас? - попита с умоляващ глас Фийби и протегна ръка към нея.

- О, не... Не си ти, нали? Кажи ми, че не си... - Каролайн скочи, на лицето й бе изписан ужас. - Как си могла? Как можа да ме накараш да мисля през всичките тези години, че си ми леля, когато си била моята майка? Тед каза, че си добра в игричките, но не съм и

предполагала, че може да си толкова жестока, че да се отречеш от собственото си дете?

- О, чуй ме, моля те... - проплака Фийби. - Трябваше да защитя и двете ни. Когато Артър разбра за теб, той направи всичко, за да ни осигури дом, а и сър Лайънел винаги...