Лия Флеминг - Пощенската картичка

- Сигурна ли си, че сме на правилното място? - попита тя Прим, която вървеше напред и се взираше в имената на улиците.

- Тук живеят хората, за да са близо до мелниците, мините и изобщо до работата си. Ние сме щастливци, че има толкова зеленина край нас. Със сигурност си виждала постройките в Глазгоу. Или винаги спиш, когато се прибираш в града?

- Не мисля, че трябва да продължаваме. Видях достатъчно.

- Не бъди такава снобка. Ако родителите ти са живели тук, трябва да разбереш. Може да намерим гробовете им.

- Не! - отвърна рязко Кали, която не искаше да мисли за това. Тя си ги бе представяла погребани в някакъв тих църковен двор в провинцията, не в този мърляв град.

- Никога не съм те мислила за страхливка. Нека да почукаме на някоя врата - предизвика я Прими. Потропа на първата врата в края на Пийл стрийт и когато й отвориха, се усмихна широко. - Извинете, търсим мистър Бордман, Тед Бордман.

- О, божке, че защо тогава го търсите тук? - Жена с шал на главата ги изгледа подозрително. - Бордман си заминаха преди петдесет години, но мисля, че един от тях още живее близо до Гладстон стрийт. Малкият, не се сещам за името му

Тя тръшна вратата силно пред тях.

- Видя ли, имаме следа. Гладстон стрийт. Не може да е далече.

Прими бе доволна.

Кали се поколеба.

- Не, нека да се връщаме в Лийдс. Той сигурно е на работа по това време.

- Може и да работи на смени. Няма ли да е страхотно?

Проблемът с Прим бе, че тя не се боеше от нищо. Запъти се право към най-близкото магазинче, купи четвърт кило желирани бонбони за двете и се върна усмихната.

- Гладстон стрийт е точно зад ъгъла.

Кали се почувства неловко и изложена на показ, особено облечена в своя килт, когато мъжете, които стояха и пушеха на ъгъла, ги огледаха внимателно като непознати.

Всички улици си приличаха: редици черни къщи с два прозореца горе и един долу, със сутерен, вкопан в земята. Стъпалата бяха бели като тебешир и мрежестите воланчета на прозорците помръдваха, когато момичетата минаваха по тротоара.

- Този път го направи сама - заповяда Прим, докато потропваше с чукалото на първата къща, за да попитат къде живее мистър Бордман.

Една старица с беззъба усмивка им посочи нагоре по улицата. Вече нямаше връщане назад. Кали се завлече до посочената къща, като се надяваше да няма никого, но след като почука, вратата се отвори. Водеше право към дневната, където една жена с оръфана престилка и тъмна къдрава коса ги зяпна смаяно.

- Не купувам нищо от пътуващи търговци.

- Не... Това е ли е къщата на мистър Бордман... На Тед Бордман?

- Кой пита? - огледа ги жената с подозрение.

- Аз съм Каролайн, дъщерята на Джо - обяви Кали.

- По-добре влезте вътре... Тед, имаш посетител - извика тя.

Един мъж лежеше на сгъваемо легло близо до печката. В стаята миришеше на „Лизол“ и сироп за кашлица, но беше безупречно чисто и подредено. Мъжът повдигна изненадано глава.

- Кой е, Хилда?

- Казва, че е дъщеря на Джо. По-добре седни и викай силно, мис. Той е почти напълно глух.

- И кой й е казал това? - Мъжът се втренчи в нея. Бузите му бяха изпити, очите му -хлътнали, кожата му бе с бледността, характерна за инвалидите.

- Аз съм Каролайн Бордман. Това е приятелката ми Примроуз. Решихме да ви потърсим, тъй като съм дъщеря на Джо и Берил, а нали разбирате... не знам много за семейството си.

Кали млъкна, надявайки се мъжът да я е чул.

- И кой ти разказа тази шибана небивалица?

- Тед, не е подходящо...

- Леля ми Фийби, вашата сестра.

Притеснена, Кали му подаде пощенска картичка на Фий от дните й в театъра. Той я погледна за миг и избухна в смях.

- Това ли ти е казала? Нашата Фийби винаги е била романтичка. Но, по дяволите, този път е надминала себе си! - Той се вгледа по-внимателно в Кали. - Признавам, доста приличаш на нея.

- На майка ми, Берил Пул?

- О, не... Берил се омъжи за Ърни Матюс и нямаха деца, а нашият Джо бе изхвърлен от колелото си на Уейкфилд роуд при едно затъмнение по време на въздушно нападение. И той не беше женен. Да, това е нашата Фийби - замина за Лондон и никога не погледна назад. Не я виня. Тя се грижеше за баща ни, но не дойде за погребението му. Той беше достатъчно добър, за да й даде начален тласък за сцената. За това й прощавам... но да ти наговори тези лъжи... Съжалявам, млада госпожице, която и да си, ако си ми роднина, за пръв път чувам за това и се чудя защо. Мисля, че трябва да зададеш на леля си Фийби някои трудни въпроси. Не ми е работа да казвам нещо повече. Радвам се, че се запознахме. Напоследък човек не знае какво ще довее вятърът на прага му.